Гильермо Дель Торо - Формата на водата

Стрикланд се поболява само от вида им. Пушката му подскача. Да ги изтрие от света! Идеята го слисва. Това е мисъл на Хойт. Но е привлекателна, нали? Да приключи мисията, бързо. Да се върне у дома и да провери дали е същият човек, който напусна Орландо. Докато Енрикес внимателно разопакова даровете си — готварски гърнета — и един от водачите му се опитва да установи общ пиджин, още дузина vestigios се източват от тъмнината да се взират в пукалото на Стрикланд, мачетето му и призрачнобялата му кожа. Чувства се одран от погледите им и не изпитва удоволствие от последвалото пиршество. Кисели яйца от водни кокошки, печени на огън. Някакъв нелеп ритуал, включващ мацане на боя върху шиите и лицата на екипажа. Американецът търпеливо чака. Енрикес все някога ще стигне до въпросите за Деуш Бранкя. Дано да е по-скоро обаче. Стрикланд има граница на търпимост към ухапвания от насекоми — и когато тази граница е премината, ще започне да прави нещата по своя си начин.

Когато капитанът напуска огнището, за да си опъне хамака, военният му препречва пътя.

— Отстъпваш.

— Има и други племена. Ще ги намерим.

— Месеци плаване по реката и просто ще обърнеш гръб.

— Те смятат, че щом споменат Деуш Бранкя, това го лишава от силата му.

— Което е знак, че той е наблизо. Те го защитават.

— О, сега пък си почнал да вярваш?

— Няма значение в какво вярвам аз. Тук съм да го хвана и да си ходя!

— Положението не е толкова просто, не става дума само за защита. Джунглата е по-скоро… как го казвате вие? Едно цяло? Взаимноизгодно съществуване? Тези хора вярват, че всичко в природата е свързано. Да вкараш в комбинацията нашественици като нас е все едно да подпалиш пожар. Всичко ще изгори… — Капитанът проследява с поглед дулото на М63. — Много здраво си стиснал оръжието си, мистър Стрикланд.

— Имам семейство. Искаш да прекараш сред природата цяла година, така ли? Даже две? Да не смяташ, че екипажът ти ще остане толкова дълго?

Сърдитият поглед на американеца свършва работа. Енрикес вече не е достатъчно силен да устои на такъв поглед. Под мръсния си бял костюм е заприличал на скелет. Обривът от кърлежови ухапвания по шията му гнои и кърви от чесане. Стрикланд е виждал Енрикес да се отклонява от пътеката, за да повръща далеч от погледа на хората си. И сега стиска дневника си, за да не му треперят ръцете. Американецът копнее да запрати безполезната пачка хартия на земята и да я напълни с олово. Може би това ще държи капитана мотивиран.

— Младите от племето — въздъхва Енрикес. — Събери ги, след като заспят старейшините. Разполагаме с остриета за брадви и точила за размяна. Младежите току-виж решат да проговорят.

За говорене — говорят. Юношите са алчни за плячка и описват Деуш Бранкя в такива подробности, че Стрикланд се чувства убеден. Това не е легенда като тази за розовия речен делфин. Става дума за живо същество, човек-риба, който плува, яде и диша. Момчетата, възхитени от картата на Енрикес, посочват с умно кимане района около притока Тапайос. Сезонните миграции на Деуш Бранкя се повтарят от поколения, превежда водачът. Стрикланд казва, че не разбира. Повече от един ли са? Водачът разяснява въпроса му. Някога са били много, обяснява хлапето насреща. Сега е само един. Някои от момчетата се разплакват. Американецът подразбира, че се притесняват да не би алчността им да постави техния Бог с хриле в опасност. Е, вече го е поставила.

Срещу автобусната спирка на Елайза има два магазина. Хиляди пъти се е взирала във витрините. В работно време е влизала и в двата точно нула пъти. Има чувството, че да го стори, ще е почти същото като да разбие мечта. Първият е „Кошчюшко електроникс“. Сделката на деня е „Цветни телевизори с голям екран и кутия — имитация на орехово дърво“, има няколко модела — всичките с крачета като антените на „Спутник“. В момента излъчват последните нощни предавания. Преди програмата да приключи, американският флаг на екрана е заменен от Печата за образцова телевизия 17— знак, който потвърждава закъснението на Елайза. Тя се моли да не е изпуснала автобуса. На кой ли бог се кланяше момичето от филма тази вечер? На Хамос? Е, може пък Хамос да е по-чевръст от Господ.

Елайза обръща поглед към втория магазин — „Изисканите обувки на Джулия“. Не знае коя е Джулия, но тази вечер ѝ завижда толкова силно, че ѝ потичат сълзи — такава горда, независима жена със свой собствен бизнес, несъмнено е красива, с тупирана коса и пружиниращи стъпки, и до такава степен вярва в ползата от магазина си за квартал като Фелс Пойнт, че вместо да гаси осветлението нощем, оставя прожектор да озарява едничък чифт обувки, поставен на колона от слонова кост.