Гильермо Дель Торо - Формата на водата

Джайлс се обръща и пляска с ръце, като смесва червената боя със зелената. Направо не е за вярване какви ги върши Боджангълс, затова Елайза се засрамва от внезапно обзелата я самоувереност: би могла да танцува с него по-добре от Шърли Темпъл, стига да се беше родила в един напълно различен свят. Винаги е искала да танцува. Присвива очи към телевизора, започва да си тактува, без да обръща внимание на долитащата от киното под нея музика, и се впуска в танц заедно с Боджангълс. Не е зле: всеки път, когато той ритне предната стена на някое стъпало, Елайза чуква с крак най-близкия до нея предмет — столчето на Джайлс — с което разсмива художника.

— Знаеш ли кой друг можеше да слиза с такива засукани стъпки по стълбите? Джеймс Кагни! Гледахме ли „Янки дудъл денди“? Ах, а трябва! Кагни слиза по онова ми ти стълбище. Чувства се на седмото небе. И започва да размята крака, все едно задникът му се е подпалил. Пълна импровизация, да не говорим колко е опасно! Но такова е истинското изкуство, мила моя — опасно.

Елайза вдига чинията с яйцата и жестикулира: „Хапни, моля те!“.

Джайлс се усмихва тъжно и взима чинията.

— Честна дума, без теб щях да съм умиращ от глад художник, казвам го в най-буквалния смисъл. Събуди ме, когато се прибереш, става ли? Ще напазарувам: закуска за мен, вечеря за теб.

Елайза кимва, но сочи упорито към сгъваемото легло, което стои неразпънато.

— Когато вискозните плодови форми призоват Джайлс Гъндерсън, той се притичва на служба! Обещавам ти — после ще навестя и страната на сънищата.

Джайлс чуква едното яйце в „Трикотажните злочестини на 9 от 10 жени“ и плъзва друг чифт очила покрай предните два. Отново извива устни в усмивката, която се опитваше да нарисува: само че този път е малко по-голяма и Елайза е доволна. Да се раздвижи я подсещат чак тътнещите фанфари от финалната сцена на филма отдолу. Знае какво ще стане сега: на екрана ще се материализира думата „Край“, ще се завърти списъкът с участвалите актьори, лампите в залата ще грейнат и зрителите ще изгубят досегашната си анонимност.

Местните са някакви мутанти, жегата изобщо не им пречи. Крачат, катерят се и секат неуморно. Стрикланд никога не е виждал толкова много мачетета на едно място. Викат им falcón. Да ги наричат както си щат. Той предпочита своята М63, много благодаря. Пътешествието навътре в сушата започва по черен път, който някой забравен герой е изорал направо през дъждовната гора. Към 11:00 ч. откриват ралото заплетено в лианите, през седалката е прорасъл рододендрон. Хубаво де — явно със стрелба е невъзможно да се проправи път през джунглата. Американецът също се снабдява с мачете.

Той се смята за силен, но до следобеда мускулите му са станали на пихтия. Джунглата, също като лешояда, забелязва слабостта. Лианите свалят шапки от главата. Заострени бамбуци се забиват в невнимателно протегнати крайници. Стършели с дълги цял пръст жила пъплят върху крехките си кошери и само чакат повод да излетят на рояци, а всеки, успял да премине на пръсти край тях, се разтреперва от облекчение. Един от моряците се обляга на дърво. Кората му се смачква. Това не е било кора. Дървото е покрито с термити и сега те плъзват по ръкава на моряка в търсене на гола плът… Водачите нямат карти, но продължават да сочат в една или друга посока — и сочат, все сочат…

Минават седмици. Може и месеци да са. Нощите са по-лоши от дните. Всички смъкват панталоните, втвърдени на камък от засъхналата кал, изливат литри пот от ботушите си и се просват в хамаците под защитните мрежи. Безпомощни като бебета, слушат квакането на жабите и маларийното жужене на комарите. Как може да те друса клаустрофобия в толкова огромна шир? Стрикланд вижда лицето на Хойт навсякъде — в заврънтулките на дървесните гъби, в шарките на костенурковите черупки, в летящите ята синя ара. Лейни не съзира никъде. Почти не я усеща, като гаснещ пулс му е. Това го притеснява, но и бездруго всяка божа секунда го гонят един куп тревоги.

След дни поход стигат селото на vestigios. Малка полянка. Пръстени malocas 16. Животински кожи, опънати между дърветата. Енрикес хвърчи наоколо и нарежда на екипажа да си прибере мачететата. Стрикланд се подчинява, но само за да хване по-здраво пушката. Нима работата му не е да носи оръжие? След минути от тъмнината в малоката изникват три физиономии. Американецът трепери, нетипично усещане в такъв зной. Скоро след лицата се очертават и тела — индианците пресичат полянката, лазейки като паяци.