Гильермо Дель Торо - Формата на водата

Мръснокафява вода пръска между дъските на кея. Част от моряците са бели, други мургави, трети — червеникавокафяви. Има татуирани и с пиърсинги. Всички влачат сандъци по трапа, който драматично се огъва от тежестта. Стрикланд ги следва и стига до корпуса, на който е надраскано „Жозефина“. Малките люкове предполагат, че каютите долу са просто формалност и са толкова тесни, че едва побират дори капитана. Стрикланд се изприщва от самата дума „капитан“. Хойт е единственият командир тук, а Ричард е неговият заместник. Не е в настроение за малоумни кормчии, които си мислят, че могат да раздават заповеди.

Намира капитана — очилат мексиканец с бяла брада, бяла риза, бели панталони и бяла сламена шапка, да подписва манифести с излишен размах. Мексиканецът крясва „Мистър Стрикланд!“ и Ричард има чувството, че е попаднал в една от анимациите на сина си: „Шантави рисунки: Мийстър Стрийкланд!“, как ви звучи, а? Научил е наизуст името на капитана нейде над Хаити: Раул Ромо Савала Енрикес. Приляга му: започва добре, а после се раздува помпозно.

— Виж! Escoces и puros cubanos 4, друже, за теб са! — Енрикес му връчва пура, пали една за себе си и пълни две чаши.

Стрикланд е научен да не пие на работа, но позволява на „капитана“ желаната наздравица.

— За la aventura magnifico 5!

Пият и Ричард си признава, че уискито му идва добре. Готов е на всичко, за да загърби поне за малко извисяващата се сянка на генерал Хойт, както и мисълта какво може да означава за бъдещето му в армията един провал да „мотивира“ подходящо Енрикес. Благодарение на скоча, топлината в корема му се изравнява временно с температурата в джунглата.

Енрикес явно е похабил твърде дълго време в издухване на димни кръгчета: неговите са съвършени.

— Пуши, пий и се наслаждавай! Скоро няма да ти се отдаде случай да се поглезиш така. Хубаво е, че не дойде по-късно, мистър Стрикланд. „Жозефина“ е нетърпелива да потегли. Като Амазония, и тя не чака никого…

На Стрикланд намекът не му харесва. Оставя чашата си и се втренчва в капитана. Енрикес се смее и пляска с ръце.

— Точно така. Хора като нас, пионерите на Сертау 6, не са длъжни да показват нетърпението си. Los brasilenos 7ни почитат с названието сертанисти . Изискано звучи, si 8? Раздвижва кръвта, а?

Енрикес описва в скучни подробности пътуването си до преден пост на „Института по морска биология“. Кълне се, че е държал — в собствените си dos manos 9! — варовикови фосили, които уж напомнят описанията на Деуш Бранкя. Учените са ги датирали от времето на Девона, който, знаехте ли, мийстър Стрийкланд, е част от Палеозойската ера. Това, възклицава Енрикес, е онуй, дето привлича мъже като тях в Амазония. Там, където примитивният живот все още процъфтява. Където човекът може да прелисти назад календара и да докосне недосегаемото.

Стрикланд успява да отложи въпроса си за цял час.

— Проучи ли маршрута?

Енрикес гаси пурата си и се мръщи през люка. Там намира нещо, на което да се усмихне и жестикулира оживено.

— Нали видя татуировките по лицата им? Халките в носовете? Това не са ти питомни индианци. Това са indios bravos 10. В кръвта им е запечатан всеки километър по Амазонка, от Негро Бранко до Ксингу. От четири различни племена са дошли. И съм ги подсигурил за водачи! Невъзможно е, мистър Стрикланд, експедицията ни да се загуби.

Ричард повтаря:

— Проучи ли маршрута?

Енрикес си прави вятър с шапката си.

— Твоите американци ми пратиха мимеографии 11. Много добре. Нашата expediçao cientifica 12ще следва криволиците им, докато смогнем. После, мистър Стрикланд, ще ходим пеша! Ще намерим vestigios 13, останките от оригиналните племена. Тези хора са пострадали от индустриализацията повече, отколкото можете да си представите. Джунглата кънти от писъците им. Ние обаче ще отидем там с мир. Ще им предложим дарове. Ако Деуш Бранкя съществува, те ще са хората, които ще ни кажат къде да го намерим.

По стандартите на генерал Хойт капитанът изглежда мотивиран. Трябва да му се признае. Но има и предупредителни признаци. Ричард знае едно-друго за неопитомените земи — като например как те опетняват, отвътре и отвън. Човек не носи бели дрехи, освен ако не знае какво, по дяволите, прави.

Елайза избягва западната стена на спалнята си до последния момент, така че гледката да я порази с вдъхновение. Стаята не е голяма, затова и стената не е — само осем на осем фута, но всеки инч от нея е покрит с обувки, купувани през изминалите години по разпродажби и в магазини за втора ръка. Леки като перце елегантни обувки на ток, в черешово и винено. Двуцветни „Къстъмкрафт“ с носове като градинска лопатка. Сатенени обувки цвят „шампанско“, на ток, без пръсти, приличат на облаче свлечен сватбен воал. Триинчови „Таун енд Кънтри“, яркочервени — обуеш ли ги, краката ти са като покрити с пласт розови листенца. Има и мърляви чехли без каишки, сандали с пета, евтини пластмасови джапанки и други грозни патъци с чисто носталгична стойност, но те са сбутани в ъглите.