Гильермо Дель Торо - Формата на водата

Всяка обувка виси на малък гвоздей, който Елайза — обикновен наемател — е забивала, без да се допита до собственика на имота. Времето не работи в нейна полза, но тя все пак си позволява кратък размисъл, преди да се спре на чифт „Дейзи“ с платформа и синьо кожено цвете върху прозрачната пластмасова горница — сякаш има голямо значение какво ще обуе. И наистина има. Обувките са единственият бунт, който Елайза си позволява тази нощ, а и всяка друга. Краката са онова, което те свързва със земята и когато си беден, пръстта под тях също не ти принадлежи.

Елайза сяда на леглото, за да се обуе. Чувства се като рицар, който пъха ръце в чифт стоманени ръкавици. Докато намества пръстите си в обувките, оставя погледа си да се рее по рехавата купчина стари плочи, купувани втора ръка преди години и почти всичките — носители на спомени за радост, запечатана в полимерния винил редом с музиката.

Гласът на Франк Синатра: утрото, когато помогна на училищния възпитател да извадят рошави кафяви пиленца изпод една канализационна решетка. „Скок в един часа“ на Каунт Бейзи: денят, когато видя ударена бейзболна топка, рядка като червенокрак сокол, да излита от „Мемориал Стейдиъм“ и да рикошира в пожарен кран. „Звезден прах“ на Бинг Кросби: следобедът, когато двамата с Джайлс гледаха Стануик и Макмъри в „Помни нощта“ в киното отдолу, и остатъкът от деня, който Елайза прекара в леглото, като пускаше иглата върху плочата и се питаше дали и тя, като добросърдечния крадец на Стануик, си излежава присъдата в този суров живот и дали някой, също като Макмъри, ще я чака в деня, когато я освободят.

Стига толкова: безполезно е. Никой не я чака нито сега, ни занапред, а най-малко — часовникът в работа ѝ. Тя си облича палтото и взима чинията с яйцата. Странната миризма на какао се усилва, когато Елайза излиза в късия коридор, претъпкан с прашни кутии от филми, скрили кой знае какви целулоидни съкровища. Отдясно е единственият друг апартамент. Тя чука два пъти, преди да влезе.

След няма и час потеглят. Радостта, казват водачите, е сухият сезон; нарича се verâo 14. Трагедията е дъждовният сезон, но никой не споменава пред Стрикланд местното му име. Наследството на отминалия дъждовен сезон са furos, наводнените преки пътища през речните завои, и „Жозефина“ не пропуска да се възползва от тях. Тези огромни меандри превръщат Амазонка в животно. То се втурва. Крие се. Нахвърля ти се. Енрикес вие от радост и дава газ, а гъстата зелена джунгла се изпълва с отровен черен дим. Стрикланд стиска перилата и се взира във водата. Кафява е като млечен шоколад, а пяната е белезникава. Петнайсетфутова слонска трева стърчи по бреговете като четина по гърба на колосална пробуждаща се мечка.

Енрикес обича да дава руля на първия помощник, така че да си води бележки в корабния дневник. Хвали се, че пише за публикация и слава. Всички ще узнаят името на великия изследовател Раул Ромо Савала Енрикес. Гали кожената подвързия на дневника, вероятно си мечтае за снимка на автора с подходящо самодоволна гримаса. Стрикланд потъпква омразата, отвращението и страха си. И трите му се пречкат. И трите те издават. Хойт го е научил на това в Корея. Просто си върши работата. Най-голямо предимство в емоциите е да не чувстваш нищо.

Монотонността обаче може да се окаже най-потайният убиец в джунглата. Ден след ден „Жозефина“ се плъзга по безконечна лента от вода под разширяващи се спирали от мъгла. Веднъж Стрикланд вдига очи нагоре по течението и на фона на синьото небе забелязва голяма черна птица като мазно петно. Лешояд. След като го е разпознал, го наблюдава всеки ден — върти се на мързеливи кръгове и предвкусва провала му. Американецът е добре въоръжен, държи карабина „Стоунър М63“ в каютата си и „Берета“ модел 70 в кобура си, и го сърбят пръстите да свали птицата с изстрел. Тя е Хойт, който го следи. Тя е Лейни, която се сбогува. Не е сигурен кой от двамата.

Плаването нощем е опасно, така че катерът хвърля котва. Обикновено Стрикланд предпочита да стои сам на кърмата. Нека екипажът си шушука. Нека indios bravos го зяпат така, сякаш е някакво американско чудовище. Тази вечер луната е като грамадна дупка, изрязана в плътта на нощта, за да разкрие бледа луминесцентна кост — и той не забелязва как Енрикес се прокрадва до него.

— Виждаш ли го? Скокливото розово?

Стрикланд е бесен — не на капитана, а на себе си. Що за войник оставя гърба си открит? Плюс това са го хванали да зяпа луната. Женчовско е — такова нещо би направила Лейни, даже ще го помоли да я подържи за ръката. Свива рамене с надежда Енрикес да се разкара. Вместо това капитанът му сочи с дневника си. Американецът се взира в далечината и вижда елегантен скок и сребърни пръски.