Гильермо Дель Торо - Формата на водата

Номерът действа. О, действа и още как! В нощите, когато не закъснява, Елайза пресича шосето и обляга чело на стъклото, за да огледа по-добре обувките. Нямат място в Балтимор — не е сигурна дали трябва да слизат от парижките тротоари. Точно нейният размер са, с квадратни носове и толкова ниски каишки, че ще се смъкват от крака, ако не са тесните им, наклонени напред пети. Досущ като копита на митичните грации са: еднорози, нимфи, силфиди. От ламе са и целите са обшити с бляскави сребърни пайети, които греят като огледала — Елайза буквално може да се огледа в тях. Обувките пробуждат в нея копнежи, които си е мислила, че приютът е убил в нея още като малка. Че може да иде къде ли не. Че може да стане каква ли не. Че ѝ е достъпно всичко на света.

Хамос отвръща на молитвата ѝ: автобусът хъхри надолу по склона. Шофьорът, както обикновено, е твърде стар, твърде уморен и твърде бездушен, че да кара безопасно. Автобусът взима остро завоя на Източно авеню, после на „Бродуей“ и се втурва на север покрай пулсациите на лампите на пожарната и яркия кръвоизлив на горящата фабрика за шоколад. Танцуващата, лакома разруха е поне признак на живот и Елайза се извръща да позяпа — за момент остава с усещането, че не се тресе през циреите на цивилизацията, а се е устремила напред през свирепа, но жизнена джунгла.

Впечатлението ѝ напълно угасва на дългата, озарена в сярножълто алея към авиокосмическия изследователски център „Окам“. Елайза притиска хладното си лице към още по-хладния прозорец, за да различи осветения часовник на таблото с перфокартите: 11:55. На слизане от автобуса токчетата ѝ изтрополяват по единственото стъпало на вратата. Разминаването между многолюдната междинна смяна и миниатюрната нощна е хаотично и позволява на Елайза да навакса закъснението — да се втурне от спирката и да изтърчи по алеята за персонала. Под безмилостните прожектори на входа — цялото осветление в „Окам“ е безмилостно — обувките ѝ се синеят като размазани петна.

С асансьора се слиза само един етаж надолу, но някои от лабораториите приличат повече на хангари и пътуването отнема половин минута. Вратата се отваря към двукатно фоайе, където станционни отговорници разпределят персонала по стесняващата се пътека. На десет фута над пода, в плексигласова наблюдателна кабинка стои Дейвид Флеминг. Роден е с клипборд вместо с лява ръка и го накланя, за да разгледа поданиците си. Именно Флеминг е интервюирал Елайза за мястото ѝ преди над десетилетие — и все още е тук, хиенската му наглост го тласка нагоре през теснините на командната верига година след година. Сега управлява цялата сграда, но все още несдържано си пъха носа в делата и на най-ниското ниво работници. Междувременно, за прекараното в базата десетилетие на нощни смени, Елайза е стигнала дотам, докъдето се издигат чистачите: доникъде.

Тя се ругае наум за фрапантните обувки. Набиват се в очи, което е и целта, но да се различаваш от другите е нож с две остриета. Събратята ѝ от „гробарската“ смяна вече са влезли — Антонио, Дуейн, Лусил, Йоланда и Зелда — и трима от тях дори изчезват по коридора към съблекалните, а Зелда си търси перфокартата, все едно избира от меню. Тя прибира своята на едно и също място всеки божи ден; мотае се заради Елайза — наредила се е преди Йоланда и, ако ѝ се отвори възможност, ще се забави при часовника за маркиране, за да не закъснее приятелката ѝ и една критична минута.

Истинска сбирщина от кол и въже са. Зелда е чернокожа и дебела. Йоланда е мексиканка с майчинско излъчване. Антонио е кривоглед доминиканец. Дуейн е от смесен произход и няма зъби. Лусил е албинос. Елайза е няма. На Флеминг са му все еднакви: не стават за друга работа и следователно е по-лесно да им се има доверие. Елайза се чувства унизена, понеже навярно е прав. Ще ѝ се да можеше да говори, така че да се качи на някоя пейка в съблекалнята и да разбуни колегите си с речи как трябва да се грижат един за друг. Но в „Окам“ не се действа по този начин. Поне доколкото го проумява, същото важи и за цяла Америка.

Като изключим Зелда, която вечно застава на страната на Елайза.

Зелда рови в чантата си за очилата, които всички знаят, че не носи и пренебрегва възраженията на Йоланда за тиктакащия часовник.

Елайза решава, че дързостта на приятелката ѝ трябва да бъде възнаградена с достатъчно дързост и от нейна страна. Сеща се за Боджангълс и се впуска в танц, криволичи между разотиващата се дневна смяна, с лека стъпка подминава закопчаващите палтата си излизащи. Флеминг ще забележи крилатите ѝ сини обувки и ще отбележи непристойното ѝ поведение на клипборда си; в „Окам“ подозрения привлича всичко, освен умореното тътрене. Но в секундите, нужни на Елайза да стигне до Зелда, танцуващите ѝ крака я освобождават от всички грижи. Издига се над подземното фоайе и се рее, все едно изобщо не е излизала от своята чудесна, топла вана.