Стивън Кинг - Под купола 1 част

Барби престана да тича и се облещи.

Тюлена се изправи на крака, залитна и се просна на земята, вкопчи се в талпата, която едва не го беше убила, и отново се изправи. Олюляваше се и се блещеше. Барби тръгна към него и след дванайсет стъпки се блъсна в нещо — усещането беше като за тухлена стена. Залитна назад и почувства как от носа му се стича нещо топло и се разлива върху устните му. Избърса ги с длан, невярващо се втренчи в шепата си, пълна с кръв, и машинално се изтри от ризата.

Колите вече идваха и от двете посоки — Мотън и Честърс Мил. Трима бягащи човека, още съвсем умалени, прекосяваха пасището, идвайки от фермата от другата страна. Неколцина шофьори надуваха клаксоните, все едно така щяха да се разрешат всички проблеми. Първата, идваща от Мотън, спря на банкета далеч от горящия пикап. Две жени излязоха, с длани засенчиха очите си и се зазяпаха в стълба от огън и дим.

7.

— Да го ебеш! — задъхано прошепна Тюлена. Тръгна към Барби през ливадата, само че благоразумно кривна встрани от горящата клада. „Може оня тип с камиона да беше друсан и да караше като луд, ама поне погребението му е като на викинг“ — каза си.

— Видя ли къде падна онова ти дърво! — просъска Тюлена. — За малко да ме утрепе! Да ме смачка като дървеница!

— Имаш ли мобилен? — Дейл викаше, за да заглуши пращенето на пламъците, изригващи от камиона с дървесината.

— В джипа ми е. Ако искаш, ще се пробвам да го взема.

— Не, почакай. — Внезапно Барби изпита облекчение, защото реши, че случващото се може да е сън — от ония безумни кошмари, където да караш велосипед под водата или да разказваш за сексуалния си живот на език, който никога не си учил, изглежда съвсем нормално.

Първият, който пристигна от тази страна на бариерата, беше някакъв шишко със стар пикап на „Дженерал Мотърс“. Дейл се сети, че го познава от „Дивата роза“ — Ърни Калвърт, бивш управител на „Фуд Сити“, сега пенсионер. Ърни смаяно се кокореше срещу горящия камион, обаче стискаше мобилния си телефон и бръщолевеше в микрофона. Ревът на огъня почти заглушаваше гласа му, но Барби чу фразата „Голямо мазало стана“ и реши, че Калвърт се е обадил на полицията. Или на пожарната. Дано да се беше свързал с пожарната в Касъл Рок. В Честърс Мил имаше две противопожарни коли, обаче ако стигнеха дотук, най-много щяха да полеят с вода тревата, която и сама щеше да си угасне. Горящият лесовоз беше наблизо, само че огнеборците едва ли щяха да стигнат до него.

„Сънувам — помисли си. — Ако си го повтарям, ще действам адекватно.“

До двете жени от Мотън се бяха присламчили половин дузина мъже, които също засенчваха с длани очите си. Сега и на двата банкета бяха паркирани коли. Повечето шофьори слизаха и отиваха при другите хора. Същото се случваше и откъм страната на Барби. Сякаш от двете страни на преградата бяха открити два конкуриращи се улични пазара, претъпкани с интересни и евтини стоки.

Тримата от къщата вече наближаваха — фермер и двамата му синове тийнейджъри. Момчетата тичаха с лекота, бащата пуфтеше и се беше зачервил като домат.

— Мамицата му! — възкликна по-голямото момче и родителят му отвъртя здрава плесница. Юношата не реагира. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. По-малкото момче посегна за ръката на брат си и заплака, когато онзи я хвана.

— Какво… е станало… тука, бе? — Фермерът се облещи срещу Барби и произнесе фразата на пресекулки, докато си поемаше дъх.

Барби не му обърна внимание. Бавно тръгна към Тюлена и вдигна дясната си ръка, за да го спре. Без да продума, онзи направи същия жест. Докато вървеше към мястото, на което знаеше, че е бариерата (то бе ясно обозначено от изгорялата земя), Дейл забави крачка. Вече си беше ударил главата и не искаше да му се случи отново.

Ненадейно го побиха тръпки — от глезените чак до тила, където косъмчетата се размърдаха и се опитаха да се изправят. Топките му завибрираха като камертони и за миг той усети в устата си гаден металически вкус.

Тюлена, който бавно крачеше към него, съвсем се облещи:

— Абе, усети ли го туй?

— Да. Обаче вече го няма. А ти?

— Няма го — кимна онзи.

Протегнатите им ръце не се докоснаха и на Барби отново му дойде наум асоциацията със стъклото: притискаш дланта си до дланта на приятел, който стои отвън, и пръстите ви хем са долепени, хем не се допират.

Отдръпна ръката си. Същата ръка, с която си беше избърсал окървавения нос. Видя във въздуха червени дири от собствените си пръсти. Пред очите му кръвта образува капки. Тъкмо както би станало върху стъкло.