Стивън Кинг - Под купола (Том II)

— Гледай да удържиш положението.

Хариет въздъхна облекчено.

— Можете да разчитате на мен, доктор Ръсти.

Той се обърна към вратата и в същия миг видя, че пред нея стои някакъв мъж — слаб, със закривен нос и прошарена коса, завързана на конска опашка. Въпреки това не изглеждаше зле и даже приличаше малко на покойния Тимъти Лиъри. Парамедикът вече започваше да се чуди дали най-накрая ще успее да се измъкне оттук.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Всъщност си мислех, че навярно аз бих могъл да ви помогна. — Той протегна костеливата си ръка. — Търстън Маршал. Видяхме се в парка, но тогава така и не се запознахме официално. Двамата с приятелката ми бяхме решили да прекараме уикенда край езерото Честър и така се озовахме в тази… каша.

— Съжалявам да го чуя.

— Дойдох при вас, защото имам известен медицински опит. По време на една друга каша — виетнамската — служех като добросъвестен наблюдател. Първоначално смятах да емигрирам в Канада, имах сериозни планове, но ето че… всъщност няма значение. Регистрирах се като добросъвестен наблюдател и изкарах две години като санитар в една болница за ветерани в Масачузетс.

Ставаше интересно.

— „Едит Нърс Роджърс“?

— Същата. Навярно уменията и знанията ми вече са остарели, но…

— Господин Маршал, имам работа за вас.

Ръсти тъкмо поемаше към шосе 119, когато бе сепнат от мощен автомобилен клаксон. Той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза един от оранжевите общински камиони, който завиваше по алеята на болницата. Слънцето го заслепяваше и му беше трудно да определи кой е зад волана, но му се стори, че това е Стюарт Бауи. Онова, което забеляза в следващия миг, го изпълни с радост — в каросерията на камиона лежаха две големи газови бутилки. По-късно щеше да разсъждава откъде се бяха взели; може би дори щеше да зададе някои въпроси, но засега изпитваше единствено облекчение, че скоро лампите отново ще светнат, а респираторите и мониторите ще възобновят работата си. Вероятно не за дълго, ала точно сега нищо не бе в състояние да помрачи доброто му настроение.

В горната част на парка срещна добре познатия си пациент-скейтбордист Бени Дрейк в компанията на двама от приятелите му. Сред тях бе и момчето на Макклачи, което бе осъществило директното предаване от мястото на ракетния обстрел. Бени му махна с ръка и извика нещо — явно хлапето искаше от него да спре, за да му сподели нещо важно. Обаче Ръсти му махна в отговор и продължи по пътя си. Нямаше търпение да види Линда. Както и да я чуе какво има да му каже, естествено, но най-вече да я види, да я притисне в обятията си и накрая да се отдадат на любовни ласки.

Барби имаше нужда да се изпикае, ала трябваше да запази телесните си течности възможно най-дълго. Имаше опит с разпитите в Ирак и добре познаваше процедурата. Не знаеше дали и тук ще е така, но като нищо можеше да се окаже същото. Събитията се развиваха със светкавична бързина, а и Големия Джим бе демонстрирал нещо повече от безскрупулна готовност да бъде в крак с времето. Подобно на повечето ловки демагози той никога не подценяваше склонността на тълпата да приема най-невероятното и абсурдното за чиста монета.

Барби изгаряше от жажда, ето защо не се изненада много, когато един от новоназначените полицаи се появи с чаша вода в едната си ръка и лист хартия с прикрепена към него химикалка в другата. Да, точно така ставаха тези неща, без значение дали си във Фалуджа, Тикрит, Хила, Мосул или Багдад. И както изглеждаше, Честърс Мил не правеше изключение от правилото.

Въпросният новоназначен полицай се оказа Рени Младши.

— Ей, виж се само! — подхвърли му Младши. — Изобщо не приличаш на оня тарикат, който нямаше търпение да приложи армейските си номерца върху нас, а? — Той вдигна ръката, в която държеше листа, и потърка слепоочието си с върховете на пръстите си. Хартията изшумоля.

— Ти също не изглеждаш добре — отвърна му Барби.

Младши отпусна ръката си.

— Здрав съм като птичка — изръмжа.

„Ето това вече е странно“ — помисли си Барби. Някои хора казваха „здрав съм като камък“, а други — „волен съм като птичка“, но Доколкото знаеше, никой не казваше „здрав съм като птичка“. Вероятно нямаше никакъв смисъл, но…

— Сигурен ли си? Очите ти са кървясали.

— Супер съм си. И не съм дошъл тук, за да говорим за мен.

Барби, който добре знаеше защо е дошъл Младши, попита:

— Това вода ли е?

Посетителят му сведе поглед към чашата, сякаш съвсем бе забравил за нея.