Сега е някак по-лесно, понеже ми е разрешено да лъжа. Почти толкова лесно, колкото да изтласкам тежестта на серума на истината от съзнанието си.
- Не съм предател - казвам. - Тогава мислех, че Маркъс следва заповедите на Безстрашните и на безкастовите. Тъй като не можех да участвам като войник, реших да помагам с нещо друго.
- Защо да не си можела да участваш като войник? - Зад косата на Евелин свети ярка флуоресцентна лампа. Не мога да видя лицето □, не мога да се фокусирам върху нищо за повече от секунда. Серумът пак ме повлича надолу.
- Защото... - Прехапвам устни, сякаш да спра думите, преди да изскочат сами. Не знам кога съм развила талант на актриса, но със сигурност не е по-различно от умението да лъжеш, а за това винаги съм имала изключителна дарба. - Защото не мога да държа пистолет, затова. Не мога да държа пистолет след като застрелях... него... приятеля си Уил. Не мога да държа пистолет, откакто застрелях Уил. И сега не мога. Изпадам в паника.
Очите на Евелин се свиват още повече, стават като цепки. Предполагам, че дори и да има нещо добро в душата □, аз няма да получа достъп до него. Там няма и грам съчувствие за мен.
- И Маркъс ти е казал, че работи под мое командване? И макар че си знаела за доста обтегнатите му взаимоотношения и с Безстрашните, и с безкастовите, си му повярвала?
- Да.
- Сега разбирам защо не си избрала Ерудитите - разсмива се тя.
Бузите ми пламват. Искам да я шамаросам. Вероятно много от хората в тази стая искат да направят същото, но никога не биха събрали кураж да си признаят. Евелин ни заключи в града като в капан, всичко се контролира от патрулите на безкастовите. Обикалят въоръжени по улиците, следят и наказват. Тя много добре знае, че който държи пръст на спусъка, държи и властта. И сега, когато Джанийн Матюс е мъртва, няма кой да й се противопостави. Няма кой да я предизвика.
От един тиранин на друг. Това е светът ни. Това знаем. Това е настоящето.
- Защо не каза на никого за това, което става? - пита тя.
- Не исках да се стига дотам, че да признавам слабостите си - отвръщам. - Не исках и Фор да знае. Работех с баща му. Знаех, че това няма да му хареса. - Усещам как в гърлото ми напират думи, които не бива да допускам да излязат, думи, провокирани от серума на истината. - Донесох ти истината за нашия град, обяснението на причините защо сме затворени в него. И ако не искаш да ми благодариш за това, трябва поне да направиш нещо по въпроса, а не да седиш върху целия хаос, който сътвори, и да си въобразяваш, че си на трон!
Подигравателната и усмивка се изкривява, сякаш е вкусила нещо крайно неприятно. Навежда се към мен, лицето и се изравнява с моето. За първи път осъзнавам колко е стара. Виждам врязаните и като издълбани линии бръчки около очите и устата, виждам болнавия цвят на лицето □, наследен от годините недояждане. Но въпреки всичко е хубава като сина си. Дори системното гладуване не може да унищожи напълно хубостта й.
- Правя нещо по въпроса. Създавам нов свят - казва, а гласът и става съвсем тих. Едва я чувам. - Бях Аскет. Знам истината много преди ти да я научиш, Беатрис Прайър. Не знам как успяваш да се измъкнеш, но ти обещавам, че в моя нов свят няма да има място за теб. Най-вече до сина ми.
Усмихвам се. Знам, че не бива, но е много по-трудно да потиснеш жестовете и изражението си, отколкото думите. С тази тежест във вените ми... Сега вярва, че Тобиас принадлежи само на нея. Тя не знае истината. Че той вече принадлежи единствено на себе си.
Евелин се обляга назад и скръства ръце.
- Серумът на истината доказа, че си глупачка, но не си предателка. Разпитът приключи. Можеш да си ходиш.
- А приятелките ми? Кристина и Кара? Те не са направили нищо лошо.
- Скоро ще се заемем и с тях - казва Евелин.
Изправям се, едва се държа на крака, замаяна и изнемощяла от серума. В помещението има много хора, застанали един до друг, рамо до рамо. Няколко дълги секунди не мога да открия изхода. Тогава някой ме хваща за ръката. Момче с топла кафеникава кожа и широка усмивка. Юрая! Повежда ме към вратата. Всички започват да говорят.
Юрая ме извежда към коридора и оттам - към асансьора. Натиска копчето и вратата се отваря. Следвам го. Влизаме в асансьора, а аз все още не се чувствам стабилна. Когато вратите се затварят, казвам:
- Мислиш ли, че прекалих с онази част с трона и хаоса?
- Не, тя очакваше да си темпераментна. Можеше да заподозре нещо, ако се беше държала прекалено премерено и покорно.
Всичко в мен вибрира. Такъв силен прилив на енергия! Нетърпение, очакване на всичко хубаво, всичко ново, което ни предстои. Ще намерим начин да излезем от този град. Свободна съм! Край на чакането, на безкрайното крачене в килията, край на
Читать дальше