Вероника Рот: Предани

Но искам да напусна. Отчаяно искам. Като диво животно, хванато в капан. Като бесен звяр, готов, ако се налага, да прегризе кокал, за да извоюва свободата си.

- Каквато и да е истината - подбирам думите много внимателно, - ако серумът проработи, ще те осъдят.

- Ако? Ако проработи? - пита Кара с присвити очи.

- Дивергент - обяснява й Трис и потупва с пръст слепоочието си. - Помниш, нали?

- Много хубаво - отвръща Кара и прибира един избягал кичур в кока си. -Очарователно дори. Но не е много реално. От опит знам, че повечето Дивергенти не могат да се противопоставят на серума на истината. Не виждам как ти ще успееш да го блокираш.

- Ти и всички други Ерудити, които забихте иглите в тялото ми... - сопва се Трис.

- Може ли да се концентрираме вече? Искам да избегна сценария да те изкарвам нелегално от затвора - прекъсвам я. Изведнъж усещам такъв силен копнеж някой да ме успокои, да усетя мир и надежда. Потърсвам ръката на Трис, а тя вече вплита пръсти в моите. Ние не сме от онези хора, които се докосват просто така. Всеки наш допир има значение, всяко докосване е силен прилив на енергия и облекчение.

- Добре, добре - казва нежно тя. - Какъв е планът ти?

- Ще накарам Евелин да те извика първа да дадеш показания - отговарям. - От теб се иска да измислиш някаква лъжа, която ще оправдае Кристина и Кара и да я кажеш, когато си под въздействието на серума.

- И каква лъжа да измисля?

- Смятам да оставя тази задача на теб - казвам. - Умееш да лъжеш по-добре.

Докато изричам последното, напълно съзнавам, че удрям по най-болното място и за

двама ни. Лъгала ме е толкова много пъти. Обеща ми да не отива на екзекуцията си в централата на Ерудитите, когато Джанийн пожела да бъде пожертван Дивергент, но въпреки това отиде. Обеща ми да си стои у дома по време на атаката на Ерудитите, а после я намерих в централата им. Заедно с баща ми! Разбирам много добре защо бе постъпила така, но това не означава, че нещата между нас са съвсем наред.

- Да. - Тя забива поглед в обувките си. - Добре, ще измисля нещо.

Слагам длан върху ръката й:

- Ще говоря с Евелин за процеса. Ще опитам да я накарам да го насрочи по-скоро.

- Благодаря.

И тогава усещам познатия копнеж. Да изляза от тялото си и да говоря безмълвно направо в съзнанието □. Същият онзи копнеж, който изпитвам всеки път, когато я видя -да я целуна. Нищожното и все пак непреодолимо разстояние между нас ме вбесява. Дланите ни, отпуснати допреди секунди, сега са се впили една в друга. Нейната - влажна и неспокойна, моята - загрубяла и мазолеста... Висял съм на прекалено много дръжки на движещи се влакове. Отново я виждам дребничка и бяла, но очите и ме карат да мисля за сини безбрежни небеса, за необятни безоблачни пространства, каквито никога не съм виждал. Само съм копнял за тях.

- Ако ще се целувате, направете ми услуга. Предупредете ме да не гледам - каза Кристина.

- Ще се - отвръща й Трис. И се целуваме.

Докосвам бузата □, сякаш за да направя целувката безкрайна. Притисвам устните и към моите, така че да почувствам всяка тяхна извивка, да усетя всяко местенце, където се докосват и разделят. Поглъщам насладата от аромата на въздуха между нас, въздуха, който и двамата поемаме и издишваме. Скътавам в себе си нежния допир на нослето □. Всичко, което искам да и кажа, е прекалено интимно. Опитвам се да го преглътна, но миг след това решавам, че не бива да ми пука от другите.

- Иска ми се да сме сами - изричам и отстъпвам към вратата, все още обърнат с лице към нея.

- Винаги ми се иска да сме сами - усмихва се тя.

Докато затварям вратата, виждам как Кристина се прави, че повръща, Кара се смее, а Трис стои там права, с ръце, безжизнено отпуснати до тялото й.

- Мисля, че всички сте идиоти!

Ръцете ми са свити в скута, сякаш държа спящо бебе. Усещам тялото си натежало от серума на истината. Пот се стича и се събира върху клепачите ми.

- Трябва да ми благодарите, а не да ме разпитвате!

- Да ти благодарим за кое? Че наруши инструкциите на водачите си? Че се опита да спреш един от лидерите на кастата си да убие Джанийн Матюс? С всяко свое действие си доказала, че си предател. - Евелин Джонсън изплюва думата. Като змия. В заседателната зала на централата на Ерудитите сме, тук се водят всички процеси. Минала е една седмица, откакто ме затвориха.

Виждам Тобиас, скрит в сянката на майка си. Откакто седнах на стола и разрязаха пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ми, той не ме погледна нито веднъж. После за много малка част от секундата погледът му докосна моя и разбрах, че е време да започна да лъжа.