Вероника Рот: Предани

Мразя това място.

Не е така чисто, както по времето, когато сградата принадлежеше на Ерудитите. Сега войната го е съсипала - дупки от куршуми в стените, навсякъде стъкла от счупени крушки. Стъпвам върху мръсни следи от крака. Лампите едва мъждукат. Крача към нейната килия. Пускат ме, без да ме питат нищо, защото нося символа на безкастовите -един празен кръг върху лентата на ръката ми. Имам и друго оръжие: приликата с Евелин. Преди време Тобиас Итън беше позорно име, а сега е станало символ на силата.

Трис лежи свита на пода до Кристина, а недалеч от тях е Кара. Моята Трис. Очаквах да я видя малка и бледа. И тя наистина е малка и бледа, но въпреки това цялата стая е изпълнена с... нея.

Кръглите и очи срещат моите и тя скача на крака. Ръцете и се увиват здраво околс кръста ми. Лицето й се заравя в гърдите ми.

Стискам лекичко рамото и с една ръка, а с другата погалвам косите □. Все още се изненадвам, че косата и е толкова къса, че свършва над врата, а не както преди - много под него. Честно казано, бях щастлив, когато я отряза, защото сега е с коса на боец, а не на момиче. Такава коса й трябва.

- Как влезе? - пита с тихия си ясен глас.

- Аз съм Тобиас Итън - казвам, а тя се засмива.

- Да. Все забравям.

После се отдръпва съвсем лекичко, колкото да вдигне глава и да ме погледне. Очите и са изпълнени с трепет, с очакване, но са и някак колебливи. Сякаш е застанала върху купчина изпопадали есенни листа, а вятърът всеки миг може да ги издуха изпод краката й.

- Какво става? Защо се забави толкова? - пита.

Гласът и е умоляващ, отчаян. Колкото и ужасни да са моите спомени от това място, за нея то е истински ад. Нейните спомени са крачките към собствената и екзекуция, предателството на брат й, серума на страха. Трябва да я изведа от тук.

Кара ни гледа с интерес. Чувствам се крайно неудобно. Сякаш кожата ми се е разместила като нескопосано облечена дреха, която вече не ми става. Мразя да имам публика, когато водя лични разговори.

- Евелин е блокирала целия град. Никой не може да излезе и на крачка без нейно позволение. Преди няколко дни изнесе реч. Трябвало да се обединим срещу нашите

тирани - хората извън града.

- Тирани? - обажда се Кристина, вади ампула от джоба и изсипва съдържанието и в устата си. Предполагам, че е обезболяващо за раната в крака.

Пъхам ръце в джобовете си.

- Евелин смята, че не бива да напускаме града само и само да помогнем на група хора, които са ни набутали тук, за да ни използват по-късно. И други са на нейното мнение. Искат да се опитаме да се справим сами със собствените си проблеми, а не да напускаме, за да се занимаваме с проблемите на другите. Цитирам я, разбира се -обяснявам. - Подозирам, че тази позиция е много удобна за майка ми, защото, докато всички са доволни, тя ще управлява. В мига, в който заминем, тя губи позициите си.

- Гениално! - негодува Трис. - Разбира се, че ще вземе най-егоистичното решение и ще избере възможно най-сигурния за самата нея път.

- Но тя има известно право. - Кристина стисва ампулата между пръстите си. - Не казвам, че не искам да напусна града и да видя какво има там, навън. Но тук има толкова много проблеми. А и как ще помогнем на хора, които дори не сме виждали?

Трис се замисля и започва да хапе вътрешната страна на бузата си.

- Не знам - признава с неохота.

Часовникът ми показва три часът. Задържам се повече от необходимото, прекалено дълго. Евелин може да заподозре. Казах □, че имам намерение да дойда и да приключа отношенията си с Трис, а такова нещо не отнема време. Не съм сигурен, че ми повярва.

- Чуй, дойдох да те предупредя. Започват процесите срещу всички затворници. Ще ти инжектират серума на истината и ако проработи, ще те обвинят в предателство. Мисля, че това трябва да се избегне, нали?

- Да ме обвинят в предателство? - смръщва се Трис. - И как по-точно може да се определи като предателство това да покажеш истината пред целия град?

- Може да се изтълкува като открито неподчинение на лидерите ти - казвам. - Евелин и последователите й не искат да напускат града. Не очаквай благодарности за видеото.

- Те са същите като Джанийн - свива юмруци Трис. Сякаш иска да удари нещо или някого, но няма какво, нито пък кого. - Готови са на всичко, за да удавят истината, да я потулят, да я задушат. И защо? За да царуват в малкия си свят? Това е нелепо.

Не искам да го кажа на глас, но в известен смисъл съм готов да се съглася с майка си. Не дължа нищо на онези хора отвъд града. Независимо дали съм Дивергент, или не, не съм сигурен, че съм готов да им поднеса себе си и да решавам проблемите на човечеството, каквото и да означава това.