Вероника Рот - ФОР

Затварям очи, когато отваря куфара.

– Какво е това? – Ръцете му нехайно преминават през съкровищата ми и ги разпиляват на всички страни. Вади ги едно по едно и ги бута към мен. – За какво ти е това или това , или...!

Отново и отново потръпвам, без да мога да отговоря. Не ми трябват за нищо, нито едно от тях.

– Това вони на себеугаждане! – изкрещява той и избутва куфара от леглото, а съдържанието му се разпилява по пода. – И трови тази къща със себелюбие!

Вече не усещам и лицето си.

Ръцете му се сблъскват с гърдите ми. Препъвам се назад и се удрям в раклата. Той връща ръката си обратно към лицето си, за да ме удари отново, и аз изричам със стегнато от страх гърло:

– Изборната церемония, татко!

Той застива с вдигната ръка, а аз се снишавам , свивам се до раклата с прекалено размазан поглед, за да я фокусирам. Обикновено се старае да не натъртва лицето ми, особено за дни като утрешния, когато толкова много хора ще се взират в мен и ще наблюдават как избирам.

Той спуска ръка и за момент решавам, че буйството му е свършило, че гневът му се е уталожил. Но тогава казва:

– Добре. Стой тук.

Хлътвам до раклата. Не ми и минава през ума, че ще излезе, ще премисли нещата и ще се върне, за да се извини. Той никога не прави така.

Ще се върне с колан и резките, които ще остави в гърба ми, лесно ще бъдат скрити от ризата и от послушното ми изражение на Аскет.

Обръщам се и тръпка разтърсва цялото ми тяло. Сграбчвам ръба на раклата и чакам.

+ + +

Тази нощ спя по корем, а болката пронизва всяка моя мисъл за изпочупените ми неща по пода. След като не спря да ме бие до момента, в който се наложи да натъпча юмрук в устата си, за да потисна пищенето, той стъпка всеки предмет, докато не го строши или смачка до неузнаваемост, а после хвърли куфара по стената и капакът се откъсна от пантите.

Мисълта изплува: Ако избереш Аскетите, никога няма да се отървеш от него .

Притискам лицето си към възглавницата.

Но не съм достатъчно силен, за да устоя на Аскетската инерция, и страхът ме тегли надолу по пътя, който баща ми е начертал за мен.

+ + +

Следващата сутрин вземам студен душ, но не за да пестя ресурсите, както учат Аскетите, а защото той вцепенява гърба ми. Бавно обличам широките си познати сиви дрехи и се изправям пред огледалото в коридора, за да подстрижа косата си.

– Дай на мен – казва баща ми от другия край на коридора. – Все пак днес е денят на твоята Изборна церемония.

Оставям самобръсначката на ръба на плъзгащия се панел и се опитвам да изправя рамене. Той застава зад мен и аз отмествам очи, когато самобръсначката започва да жужи. Има само една степен на настройка на острието, само една приемлива за Аскетите дължина на косата. Потръпвам, когато пръстите му стабилизират главата ми, и се надявам да не види това, да не усети как дори и най-лекият му допир ме ужасява.

– Знаеш какво да очакваш – казва той. Покрива едното ми ухо с ръка, когато прокарва самобръсначката над него. Днес се опитва да предпази ухото ми от порязване, а вчера ме преби с колан. Тази мисъл ми действа като отрова. Почти е забавно. Почти ми се иска да се разсмея. – Ще застанеш на мястото си, а когато чуеш името си, ще излезеш напред, за да вземеш своя нож. След което ще се порежеш и ще пуснеш кръвта си да покапе в правилния купел. – Очите ни се срещат в огледалото и той се насилва да се усмихне леко. Докосва рамото ми и осъзнавам, че вече сме горе-долу с еднакъв ръст и еднакво тегло, въпреки че продължавам да се чувствам толкова по-малък. Той добавя внимателно: – Ножът ще те нарани само за малко. После изборът ти ще бъде направен и всичко ще приключи.

Чудя се дали изобщо си спомня какво се случи снощи, или вече го е натикал в някое друго чекмедже на ума си, където пази чудовищната си половина отделена от бащинската си половина. Но аз нямам тези чекмеджета и мога да видя различните му самоличности, наслоени една върху друга – чудовище, баща, човек, политически лидер от съвета, вдовец.

И внезапно сърцето ми започва да блъска толкова силно в гърдите ми, лицето ми става толкова горещо, че едва успявам да издържа.

– Не се тревожи как ще устоя на болката – казвам. – Имам доста голяма практика.

За секунда очите му в огледалото стават като остриета и силният ми гняв изчезва, заменен от познатия страх. Но всичко, което баща ми прави, е да изгаси самобръсначката, да я постави върху панела и да слезе по стълбите, оставяйки ме да избърша отрязаната коса от раменете и врата си, да я измета и да прибера самобръсначката в чекмеджето му в банята.