Вероника Рот - ФОР

Последствието от постоянното ми отсъствие обаче е, че другите Аскети са предпазливи спрямо мен, смятат, че нещо не ми е наред, че съм болен или пък безсмъртен, или просто странен. Дори тези, които ми кимат за поздрав, избягват очите ми.

Сядам, обхващам с ръце коленете си и докато другите ученици преминават през своя тест за установяване на наклонностите, наблюдавам останалите маси. Тази на Ерудитите е покрита с различни неща за четене, но не всички на нея учат – просто го демонстрират, а очите им се връщат на изписаното всеки път, когато усетят, че някой ги наблюдава. Прямите говорят шумно както винаги. Миротворците се усмихват, смеят се, вадят храна от джобовете си и я раздават наоколо. Безстрашните са буйни и шумни, висят по масите и столовете, облягат се едни на други, бутат се и се дразнят взаимно.

Исках която и да е друга каста. Всяка, но не и своята, където всички вече са преценили, че не заслужавам вниманието им.

Най-сетне една жена от Ерудитите влиза в столовата и вдига ръка, за да въдвори ред. Аскетите и Ерудитите притихват на мига, но ù се налага да изкрещи „Тишина!“, за да бъде забелязана от Безстрашните, Прямите и Миротворците.

– Тестът за установяване на наклонностите приключи – казва тя. – Запомнете, че не ви е разрешено да обсъждате резултатите си с никого, дори със семействата и приятелите си. Изборната церемония ще се проведе утре в Цитаделата. Преценете си времето така, че да пристигнете поне десет минути преди началото ù. Свободни сте.

Всички се втурват към изхода, освен нашата маса – ние изчакваме останалите да излязат, преди изобщо да се изправим. Знам пътя, по който моите Аскети ще тръгнат – надолу по коридора и през централните врати към автобусната спирка. Могат да останат там повече от час, пропускайки всички останали хора да се качат преди тях. Не мисля, че ще съм в състояние да понеса още от тяхната тишина.

Вместо да ги последвам, се измъквам през една странична врата на тясната алея до училището. И преди съм минавал по този път, но обикновено съм го правил тихо, когато не съм искал да бъда видян или чут. Днес единственото, което искам, е да бягам.

Тичам до края на алеята и по празната улица, прескачам дупка в паважа. Широкото ми Аскетско яке плющи на вятъра, оставам го да се свлече от раменете ми, да се вее като знаме и накрая да падне. Навивам в движение ръкавите на ризата си до лактите и забавям скоростта, когато тялото ми вече не може да издържа на бързината. Имам чувството, че целият град профучава покрай мен размазан, а сградите се сливат. Чувам тропота на обувките си като звук, отделен от мен.

Накрая се налага да спра, мускулите ми горят. Намирам се в разрушения участък на безкастовите, който е между сектора на Аскетите, централите на Ерудитите и Прямите и общата ни територия. На всяка среща на кастата ни нашите лидери, обикновено говорейки чрез баща ми, ни увещават да не се боим от безкастовите и да се отнасяме към тях като към хора, а не като към разбити и изгубени създания.

Тръгвам по тротоара, за да мога да гледам през прозорците на сградите. През повечето време виждам стари мебели, стаите са празни и с боклуци на пода. Когато повечето жители на града са го напускали – би трябвало така да са сторили, предвид това, че настоящото население не може да напълни всичките му сгради, – явно никак не са бързали, защото пространствата, които са обитавали, са наистина чисти. Не са оставили нищо интересно след себе си.

Но щом преминавам покрай една ъглова сграда, забелязвам нещо вътре. Стаята зад прозореца е пуста като всички останали, но през вратата във вътрешността мога да видя проблясъците на горящи въглища.

Намръщвам се и спирам пред прозореца, за да проверя мога ли да го отворя. Отначало не помръдва, но аз го бутам напред и назад, докато не отскача нагоре. Напрягам тялото си, после и краката си и се изсипвам вътре с цялата си тежест. Лактите ми одраскват пода и ме заболяват.

В сградата мирише на сготвена храна, както и на дим и пот. Промъквам се към въглените и се ослушвам за гласове, които ще ме предупредят, ако безкастовите са тук, но наоколо е тихо.

В съседната стая прозорците са затъмнени от пластове боя и мръсотия, но през тях прониква малко светлина, ето защо успявам да различа навити постелки на пода из цялата стая и консервни кутии с остатъци от суха храна. В центъра на помещението има малка скара. Повечето въглища са изгорели, но един все още свети, което означава, че който и да е бил тук, е напуснал скоро. А ако съдя по миризмата и по изобилието от одеяла и консерви, са били доста хора.