Вероника Рот - ФОР

– Така ли? – казвам. – Виж докъде те е довело твоето съпротивление. Караш го на консерви в порутени сгради. Не ми изглежда хубаво. – Устремявам се към вратата, от която се беше появил мъжът. Знам, че някъде там ще намеря изход. Не ме интересува къде, стига да изляза бързо оттук.

Избирам си път, като внимавам да не стъпя върху някое от одеялата по пода. Щом стигам до коридора, мъжът казва:

– Предпочитам да се изхранвам от консерви пред това да бъда задушаван от някоя каста.

Не поглеждам назад.

+ + +

Когато стигам до вкъщи, сядам на прага и няколко минути вдишвам дълбоко от хладния пролетен въздух.

Макар и да не го знаеше, именно майка ми ме научи да си крада моменти като този, моменти на свобода. Наблюдавах я как си ги заделя, как се изплъзва през вратата по тъмно, когато баща ми вече е заспал, и се промъква обратно вкъщи, когато светлината едва е надникнала иззад сградите. Открадваше си такива моменти дори докато беше с нас – заставаше над мивката със затворени очи, толкова отдалечена от настоящето, че дори не ме чуваше, щом заговорех.

Но научих и още нещо, докато я наблюдавах – че свободните моменти си имат край.

Изправям се, изтръсквам парченцата цимент от сивите си панталони и отварям вратата. Баща ми седи на удобния си стол в хола, обграден от документи. Изпъчвам се в целия си ръст, за да не ме сгълчи, че ходя отпуснат. Тръгвам към стълбите. Може би ще ме остави да си ида незабелязан в стаята.

– Кажи ми за теста си за установяване на наклонностите – казва и ми посочва дивана.

Прекосявам стаята, като стъпвам внимателно върху купчина документи на килима, и сядам, където ми е посочил, точно на ръба на седалката, за да мога да се изправя бързо.

– Е? – Той си сваля очилата и се вглежда в мен с очакване. Чувам напрежение в гласа му, от онзи тип, което се натрупва при труден ден в работата. Трябва да бъда внимателен. – Какъв беше резултатът ти?

Дори не ми и хрумва да откажа да му отговоря.

– Аскет.

– И нищо друго?

– Не, разбира се, че не – намръщвам се.

– Не ме поглеждай с този поглед – казва той и навъсеното ми изражение изчезва. – Нищо странно ли не се случи на теста ти?

По време на теста знаех къде се намирам – знаех, че докато имам чувството, че съм в училищната столова, всъщност лежа, свързан с една машина чрез жици. Това беше странно. Но не искам да го обсъждаме сега, не и когато виждам напрежението, върлуващо в него като буря.

– Не – казвам.

– Не ме лъжи – отвръща той и ме сграбчва за ръката, а пръстите му се впиват в мен като менгеме. Не гледам в него.

– Не лъжа – настоявам. – Получих резултат Аскет, точно според очакванията. Жената едва ме погледна, когато си тръгвах. Честно.

Той ме пуска, а кожата ми пулсира на мястото, където ме е държал.

– Добре – казва. – Сигурен съм, че имаш какво да обмисляш. Трябва да си отиваш в стаята.

– Да, сър.

Изправям се и облекчен отново се насочвам натам.

– О – допълва той, – някои от колегите ми от съвета ще дойдат тази вечер, така че ще трябва да вечеряш по-рано.

– Да, сър.

+ + +

Преди слънцето да е залязло, си вземам храна от бюфета и хладилника – две хлебчета, сурови моркови, голямо парче сирене и ябълка, както и малко недоядено пиле без никакви подправки. Цялата храна има един и същи вкус – на прах и тесто. Задържам очите си приковани към вратата, за да не се сблъскам с някой от колегите на баща си. Няма да му хареса, ако още съм долу, когато дойдат.

Допивам чашата си вода, когато първият член на съвета се появява на прага, и бързо прекосявам хола, преди баща ми да стигне до вратата. Той изчаква с ръка на бравата и веждите му се повдигат, когато стигам до перилата. Посочва ми стълбите и аз ги изкачвам бързо, докато той отваря.

– Здравей, Маркъс. – Разпознавам гласа на Андрю Прайър. Той е един от най-близките приятели на баща ми от службата, което не означава нищо, защото никой не го познава истински . Дори и аз.

Поглеждам надолу към Андрю. Избърсва си внимателно обувките в изтривалката. Понякога виждам него и семейството му, идеална Аскетска единица – Натали и Андрю и синът и дъщеря им, които не са близнаци, но и двамата са две години след мен в училище – всички, движещи се спокойно по тротоара и кимащи почтително на минувачите. Натали организира всичките доброволчески акции на Аскетите. Майка ми трябва да я е познавала, въпреки че рядко присъстваше на събиранията на кастата, понеже предпочиташе да пази тайните си така, както и аз пазя своите – криейки се в къщата.