Патрик Тили - Облачен воин

Стив хвана здраво тоягата и отстъпи заднишком по-далеч от „Блу-Бърд“, за да си осигури пространство за бой. В ума му беше започнал да се оформя неясен план. Нямаше полза просто да победи. Той трябваше да приключи на крака, в добро състояние, за да може след това да лети, и наблизо до завитата пушка. Може би ако успееше да накара това уродливо същество да маневрира на ръба на отвесната скала и по някакъв начин го бутне… Мотор-Хед свали превръзката на взетата тояга, огъна я да провери състоянието й, после зае широко разкрачена стойка. Блек-Топ и Стийл-Ай се разделиха, отстъпиха няколко крачки и клекнаха с лице един към друг по средата между „Блу-Бърд“ и ръба на скалата.

Използването на дългите шест стъпки тояги датираше още от третото столетие на федерацията, когато били въведени като оръжие за упражнение от един член на Първото семейство на име Брус Лий Джеферсън. Така, както се практикуваше от трекерите, то беше нещо средно между японското военно изкуство, известно като кендо, при което се използват бамбукови рапири, и боя с тояги, с каквито са си служили популярните герои от Средните векове като Робин Худ. На Изток то било използвано за усвояване от начинаещите самураи на изкуството за бой с мечове; на Запад — за обучение на рицарите в използване на тежките им двуръчни оръжия. Във Федерацията обучаваните носеха шлемове стил кендо, рицарски ръкавици и дебели възглавнички като допълнителна защита за гърба, раменете, слабините и бедрата. Използваха се и двата края на тоягите.

Според правилата за официалните турнири единствените удари, които се брояха, бяха тези, попаднали отстрани на главата, торса, дясната и лявата предмишница и директен удар в гърлото. Но това не беше официален турнир. Този път нямаше да има правила.

Докато се гледаха един друг, Стив прецени, че това може да намали неравенството в негова полза; тромавият мют беше силен, но той беше по-пъргав. Той трябваше да влиза в боя ниско и бързо не само защото времето за него беше фактор. С изключение на шлема със забрало и планеристките дрехи тялото му беше незащитено, докато Мотор-Хед носеше обичайната си декорирана с камъни и кости маска за главата и плочи за тяло. Стив можеше да си позволи да получи няколко удара по главата, но ако някой от ударите на Мотор-Хед попаднеше с пълна сила другаде, това щеше да означава счупена китка, ребро или ключица. Дори и да спечелеше и след това да успееше да премахне Блек-Топ и Стийл-Ай, едно такова нараняване щеше да направи задачата му да лети с „Блу-Бърд“ трудна и крайно болезнена. Стив трябваше по някакъв начин да блокира всяка атака на Мотор-Хед или най-малкото да намали силата на всеки удар преди той да попадне върху незащитеното му тяло. Хванал тоягата си напряко на тази на Мотор-Хед, Стив бавно направи кръг наляво. Мотор-Хед отговори с широки стъпки, огледални на неговите, надясно.

Долу в селището на рогозката пред колибата на Мистър Сноу Клиъруотър видя опасността, която грозеше облачния воин, и почувства, че в тялото й се влива сила от тайния източник дълбоко в земята. Тя премина по вените й, прониза плътта й като хиляди малки нагрети до червено игли и запали огън в сърцевината на костите й. Всеки мускул в тялото й се напрегна и затрепери на пристъпи. Тя падна назад, очите й все още бяха затворени, гърбът — извит като дъга, краката — прибрани под тялото. Силата в нея започна да нараства заплашително, изпълвайки тялото й с експлозивно налягане като разтопена лава във вулкан, който предстои да изригне. С бързо намаляващата част на мозъка си, която все още владееше, Клиъруотър разбра, че ще стане екзекутор на племенните си братя. Тази мисъл я ужаси, но тя знаеше, че Талисмана няма да се спре пред нищо, за да защити своето. Мощта й се удвои, утрои и се подчини на волята й. Тя се опита да й се съпротивлява, опита се да не отстъпи пред непреодолимото желание да спаси облачния воин. Едната й ръка отиде на врата, другата й затвори устата, пръстите й се забиваха все по-дълбоко в кожата в отчаяно усилие да потиснат смъртоносния вик, който се надигаше в гърлото й.

На скалата тоягите се въртяха и се удряха. Мушкане/ париране/удар/париране, мушкане/париране/удар/париране — отстрани по главата, по ръката, по краката. „Продължавай да се въртиш, Брикман! Това уродливо същество се е упражнявало. И е бързо! Само едно нещо можеш да направиш… остави го да нанесе един удар с надеждата, че това ще ти даде възможност да го забавиш…“

Възможността дойде. Със страхотен вик Мотор-Хед вдигна тоягата си и я стовари към дясното рамо на Стив с удар, който, ако беше от самурайски меч, би го разсякъл на две до пъпа. Стив пристъпи под него, отнемайки със собствената си тояга част от силата на удара, преди да се остави тоягата на Мотор-Хед да се плъзне по шлема му. Но уловката успя само наполовина — Стив залитна, коленете му се огънаха от удара. За миг Мотор-Хед позволи инстинктът му да убива да отслабне. Лицето му светна тържествуващо. Това беше мигът, от който се нуждаеше Стив. В тази тържествуваща част от секундата той се пъхна под гарда на Мотор-Хед, нанесе смазващи удари по коленете и глезените му и после заби върха на тоягата си в слабините на мюта.