Патрик Тили - Облачен воин

Премести задното магаре да поеме теглото на мотора, докато измъкне последните два болта. Когато се пресегна нагоре с гаечния ключ за следващата от останалите гайка, почувства как кожата на врата му изстива. Погледна през рамо и едва не припадна. Мотор-Хед стоеше точно зад него, облегнат небрежно на тоягата си.

— Дебнеш ме! Страхотно! — възкликна Стив. — Знаеш ли, за толкова едър човек стъпваш страшно тихо.

Мотор-Хед оголи зъби в мрачна усмивка.

Стив разбра, че е в беда.

— Къде са Мистър Сноу и Кадилак, в селището ли?

— Не, още не са се върнали — каза Мотор-Хед. — Ние дойдохме преди тях.

— О… — Стив се огледа и видя две тъмни фигури, застанали между „Блу-Бърд“ и скалата. Положението не изглеждаше добро. „Запази спокойствие, Брикман!“

Мотор-Хед огледа „Блу-Бърд“ и попита:

— Отиваш ли някъде?

— Аз? О, не. Просто… поправях някои неща. Не можах да спя, така че… дойдох да поработя по мотора.

— На тъмно?

Стив вдигна рамене.

— Току-що дойдох. Скоро ще стане светло.

— Аха… Ами… защо ти е шлемът?

— Да ми топли ушите — отвърна Стив.

— Разбрах… — Огромният мют посочи с пръст над рамото на Стив. — На това ли му казваш „мотор“?

Стив го изгледа внимателно.

— Да…

Мотор-Хед сложи ръка върху превръзката на тоягата си, разкрачи се и се обърна към ръчно изрязаната перка.

Постави пръсти върху главината, после ги плъзна по витлата.

— Защо носи моето име?

„Какъв глупак! — помисли си Стив. — Все пак по-добре да продължа да се шегувам.“

— Защото, също като теб, е здрав и силен. И с него стрелолистът лети като орел.

Мотор-Хед кимна замислено.

— Аха… интересно. — Хвана двата края на перката, измъкна я от главината, разгледа я за малко, после я пусна в краката на Стив. — Сега ще лети като лайно на врана.

Стив погледна счупеното витло и разбра, че е невъзможно да избяга от мюта. Имаше все пак един шанс. Ако Мотор-Хед не знаеше какво е завито в рогозката, можеше да вземе пушката и да повали и тримата. Стив повдигна глава и срещна предизвикателния поглед на мютския воин.

— Е, ти по-добре знаеш. Нали си пълен с такива.

Мотор-Хед оголи приличните си на отровни зъби в напрегната усмивка. Как съжаляваше за обещанието си да не съсече тази мърша! После плю на земята.

— Ти имаш тояга. Победи ме!

„Това би могло да ми свърши добра работа“ — помисли Стив.

— Може би трябва да направя точно това — каза хладнокръвно той, направи няколко крачки назад, после мина под крилото към мястото, където лежеше тоягата му — до навитата сламена рогозка.

Мотор-Хед свали своята от каишката за носене и я размаха в показна демонстрация.

— Хайде, дребосъчко…

Стив направи още две крачки към скритото оръжие. Погледна към края на скалата и разпозна в двете тъмни фигури Блек-Топ и Стийл-Ай. Блек-Топ държеше зареден арбалет. Стив обмисли какви са шансовете му да грабне пушката и да ги застреля преди Блек-Топ да го прободе със стрела. Не бяха добри. Никак не бяха добри. И ставаха все по-лоши.

Сякаш прочел мислите му, Мотор-Хед му хвърли тоягата си.

— Вземи моята. Малките ти ръце ще се нуждаят от голяма тояга.

Стив я спря върху гърдите си. Разбираше, че шансовете му да остане жив намаляват с всяка секунда. Мотор-Хед го фиксира с малките си кръгли светещи очи, после се наведе и вдигна тоягата на Стив. Досега всичко вървеше погрешно. Той почти очакваше Мотор-Хед да разгърне навитата рогозка, но мютът не й обърна внимание. Стив знаеше, че ако боят се ограничи само до тоягите, той има надежда да спечели. Вече беше побеждавал Мотор-Хед седем пъти подред и като доказателство имаше сплетени седем ленти в плитките си. Мотор-Хед би могъл лесно да го убие с нож, но с това излагаше на риск репутацията си на воин. Той трябваше да спечели с тояга, за да възстанови позицията си на върховна мечка. Сега Стив разбра, че за Мотор-Хед размяната на тоягите е символичен акт, чрез който той вземаше част от „силата“ на Стив. Ако можеше да го задържи настрана достатъчно дълго, психологическата потребност на мюта да спечели можеше да го разгневи. В миналото Стив бе използвал неговата агресивност. След като Мотор-Хед загубеше контрол над нервите си, всичко щеше да свърши. Трудността беше, че Стив нямаше на разположение цял ден за преструвки. Той трябваше да повали това уродливо същество през следващите петнадесет минути. И все пак имаше шанс!

Това беше състезание, което Стив трябваше да приеме, но той знаеше, че ако се хвърли към пушката, резултатът ще е същият както ако бъде съборен на земята. Рано или късно Мотор-Хед щеше да го убие. Беше радостно да си мисли, че бързото решение на всички негови проблеми е толкова близко. Но шестте крачки, които го деляха от скритата пушка, биха могли да се окажат, сякаш са шест мили. „Забрави за нея, Брикман — каза си той. — Ще трябва да решиш този проблем по трудния начин. Кристо, какъв горчив хап!“