Патрик Тили - Облачен воин

Брикман знаеше, че инспекторът има начини за проследяване на състоянието му по време на полета, и затова спазваше строго курса и летеше на височина осем хиляди фута със средна скорост седемдесет и пет мили в час. Огледа небето, но не можа да види друг планер.

След като прелетя над планините, започна да намалява височината за финален заход. Пред себе си видя висока хиляда фута тънка като молив, на бели и сини ленти антена на навигационна станция, закрепена на основата си като с магия. Под него белият пясък, набразден от вятъра, се простираше на всички страни като огромно замръзнало море.

Морето…

Брикман беше чувал за него, но никога не беше виждал снимка. Знаеше само, че лежи отвъд южния хоризонт. Потисна един налудничав импулс да се отклони от курса и да го потърси и продължи бавно да се спуска към югозападната платформа. Когато стигна на около две мили от мястото за приземяване, видя как от платформата за излитане се издигна мъничко синьо триъгълно петно, направи вираж и осветено от слънцето, се превърна в сребърна мълния. Високо в небето на югоизток-изток висеше друга микроточка. Някой друг, който пък се връщаше.

Брикман затвори дросела и бавно се спусна през топлия въздух със спокойствието на морска птица. Три часа след излитането трите колела на планера се допряха до пистата — с точност до секунда — в определеното време, получено от надземния контрол на полета.

Край, отлично изпълнен полет.

Докато рулираше по платформата, приближаващите се стени се издигаха нагоре и го отделяха от повърхността на земята. Затваряха го. Задушаваха го. След секунди от небесния свят остана само плоска синя ивица над панелите на кабината.

Когато скайхокът стигна двойната жълта линия, вратите на платформата безшумно се отвориха. Зелената светлина сигнализира, че може да влиза.

Брикман знаеше, че ярко осветеният тунел пред него дава сигурност, че предлага пълна защита срещу опасностите на повърхността, и въпреки това за момент се почувства парализиран, обхванат от необясним страх.

Страх да не бъде изгорен жив.

С неволно движение натисна педала на спирачките и задържа носа на скайхока на двойната жълта линия. Една, две, три, четири, пет секунди. Шест, седем… Остро изрева предупреждаващ клаксон и гласът на контрольора тихо прозвуча в ушите му:

— Освободи платформата, Изи Х-рей едно. — Гласът спря, след това добави: — Линията ти за данни е изключена, но нямаме никакъв сигнал за неизправност. Провери системата, край.

Брикман посегна с дясната си ръка назад и погледна предавателя на данни, към който беше свързано тялото му. Побиха го студени тръпки. Беше изключен! Сигурно неволно беше бутнал с лакът ключа. О, Кристофър Кълъмбъс! Как бе могъл да направи такава глупост? И кога?! Той бързо върна ключа в положение „включено“ и се наруга наум: „О, лайно, лайно, три пъти лайно. Глупак! Бутнал си го!“

Невъзмутимият безплътен глас на наземния контрол го стресна.

— Окей, имаме данните ти. Влизай, Изи Х-рей едно.

Брикман се насили да остане спокоен, вдигна крак от спирачките и рулира под вдигнатата секция на външната врата. Щом влезе вътре, долната секция се издигна с едва чуващо се съскане, вътрешните врати се плъзнаха от стените и яркият правоъгълник на дневната светлина в огледалото за задно виждане бързо се сви и изчезна. Брикман се постара да скрие странните тревожни чувства, обхванали го по време на полета. Опасни, предателски усещания, които не можеше да изрази с думи; които бе по-добре да забрави, но които знаеше, че ще продължат да го преследват до края на живота му.

Онова, което Брикман беше изживял, беше чувството за свобода. Неспособността му да го осмисли или да му даде име беше напълно разбираема. Думата „свобода“ не съществуваше в речника на Федерацията. Тя, разбира се, беше известна на най-високопоставените от Първото семейство, но официално не съществуваше концепция за нея.

ГЛИ Карол махна с ръка на старши курсистите да се върнат по местата си и застана на катедрата. Шестима помощник ЛИ 2 2 Летателен инструктор. — Б.пр. , водени от мистър Търгис, се наредиха до стената зад него.

— Дълго се влачихме — каза Карол, — но накрая стигнахме до финала. След напускане на родната база вие ще бъдете изпратени да изпълните първата си задача. Дотогава ще имате интензивна подготовка за големия годишен парад, така че това вероятно е последната възможност да се обърна към вас като към група и да ви кажа няколко прощални думи.