Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Момичето внимателно огледа раната. Вероятно имаше опит с такива наранявания. Мълчливо грабна един нож, посочи към него и към мястото на ухапването. Мат кимна колебливо. Можеше само да се надява, че то знае какво върши.

Момичето направи плитък кръстовиден разрез над зачервеното място. По бедрото на Мат се затъркаляха капки кръв.

Той неволно се стресна, когато момичето допря устните си до кървящото място и започна да смуче. Изплюваше отровената кръв, отново се навеждаше и продължаваше да изсмуква. В това време Мат бръкна в спасителния си пакет и извади лейкопласт, който залепи върху раната.

После даде на детето вода от меха си. Раздели с него също така шмалдана и сушената риба от провизиите си. Момичето изгълта и двете неща, сякаш дни наред не беше хапвало нищо.

— Как се казваш? — поиска да разбере Мат. Детето го гледаше безпомощно. Посочи с пръст гърдите си. — Аз… Мат. Мат, разбра ли? — Постави показалеца си на гърдите на детето. — А ти? Как ти е името?

За пръв път пробяга нещо като усмивка по бледото, тясно лице.

— Яндра — каза момичето.

— Яндра, значи — въздъхна Мат. Е, тя можела да говори. Сега трябваше да потърси начин да се разбере с нея. Поне вече не беше съвсем сам в този мъртъв град.

На западния хоризонт мъгливото небе се обагри в червено. Слънцето залязваше. От юг духаше лек вятър над покрития с храсти и дървета плосък покрив. Аруула откъсна поглед от слънчевия залез и отново погледна на изток, където пред планинския хребет се очертаваха контурите на Боллуна.

През целия ден не беше вършила нищо друго. Макар и да знаеше, че Маддракс още дълго време не можеше да се завърне. Непрекъснато беше с положена между коленете си глава и подслушваше. Но градът беше твърде далеч. Почувства само неясен шепот. Между другото, от време на време — глухото мърморене на онези гладни духове. Аруула вярваше, че тези, които подслушва в далечината, са вулфани.

По-ясно почувства студения, недружелюбен дух на Балоор. Чувстваше го като още по-неподатлив и яростен отколкото друг път. Непоносимо напрежение късаше нервите на Аруула, докато се опитваше да го подслушва. Не успя. Твърде недружелюбен беше духът му. А може би и твърде далече.

Сивотата на небето над мъртвия град пред планината се смрачаваше минута след минута. Къде ли е сега Маддракс? Угрижеността за него не даваше покой на Аруула. Защо Балоор се навърташе в близост до града на мъртвите? Отговорът на този въпрос беше ужасяващо прост — искаше да си отмъсти. На Зорбан. На ордата. И преди всичко на Маддракс…

Стъмни се. Зорбан нареди да запалят огньове. Осемте ловци, които беше изпратил, се върнаха. Донесоха риба от една близка река. До един от огньовете пуснаха също така и проблясващите тела на четири беллита. Чуха се шумни викове на възхищение. Отдавна не бяха яли беллити. От месеци наред.

Месото на вкусните гигантски морски кончета повиши малко настроението на ордата. През целия ден беше no-скоро потиснато. Нападенията на геягудоо, загубите, близостта на мъртвия град — никой не намираше причина да се радва на живота. Също и Зорбан седя през целия ден завит в кожите си на края на покрива с вперен в планинския хребет на юг поглед.

А сега, значи, прясна риба и печено месо от беллити. Зорбан забрави за един час грижите си. Също и повечето членове на орадата. Не и Аруула. Мислите й бяха отправени непрекъснато към едрия рус ловец, който беше отишъл сам в мъртвия град.

Тази нощ Аруула спа зле. Мекият вятър свистеше над широката просека. Откъм гората прозвуча граченето на някаква птица. Стражите по края на покрива вървяха нагоре-надолу. А в главата й Маддракс се скиташе из руините на къщи и беше нападан от вулфани и геягудоо. Аруула успя да заспи едва призори.

Събудиха я силни викове. Скочи и грабна меча си. Огледа се замаяна. Избелялото слънчево петно вече беше високо на източния хоризонт. На края на покрива седяха двама ловци и сочеха към широката просека. Те именно викаха така възбудено.

Аруула мина оттатък и застана зад тях. До нея се появи исполинската фигура на Зорбан. Цялата орда се струпа.

На разстояние три хвърлея копие върху просеката изведнъж във въздуха бликна фонтан от кал и камъни. Нещо черно се извиваше из земята. Една жена изпищя до Аруула. Зорбан избълва някаква ругатня.

— Млади геягудоо — прошепна един юноша.

— Каменистата почва няма да ги спре — каза Зорбан дрезгаво.

— Твърде трошлива е — отвърна Аруула.

Едно след друго геягудоото пробиваха земята и излизаха отгоре. През храсти и трева земните змии пълзяха към големия комплекс руини.