Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

За да се призоват толкова близо демоните на мрачната бездна, както Балоор планираше, имаше нужда поне от главата на мъртвец. По-добре щеше да е живо животно. А най-доброто, естествено, жив човек.

Горната половина от тялото на Балоор се изпъна. Отвори уста, сякаш изпитваше болка. Показаха се дълги, пожълтели зъби. Завъртя очните си ябълки и издаде гъгрещо хъркане. Червената мухоморка действаше.

Съвсем бавно горната част от тялото му започна отново да се поклаща. Ръцете му се впиха в твърдата кожа на наметката. Отново замърмори със задъхване:

— Ела, Оргуудоо. Покажи се, о страшни…

От изгрев слънце седеше пред отрязаната глава. Само още два или три часа и избелялото петно на слънцето отново щеше да изчезне в мъгливото небе.

Изведнъж Говорещият с боговете млъкна. Отвори очи, долната му челюст увисна и започна да трепери. Впери втренчен поглед в замръзналия под.

Вместо сняг, сега между космите на брадата висяха водни капки, фини вадички вода се стичаха от брадата, намираха си път по синкавобялата кожа на бузите и пропълзяваха в почти виолетовите уши на отсечената глава.

Внезапно пещерата се изпълни с воня на гнило. Натрупаната около черепа тор започна да дими. От нея излизаха малки пламъчета. И изведнъж лишеният от труп мъртвец раздвижи устни.

— Какво искаш от мен, че ме призоваваш толкова близо до себе си, Балоор?

Не беше човешки глас — беше грачене и пращене, сякаш се късаше плат или дърво се разпадаше на трески. Балоор се просна на пода на пещерата. Задъхваше се като човек, който се задушава. Гръбната му мускулатура се сгърчи, а ръцете му започнаха да треперят. Искаше да говори, но не можеше да издаде нито звук. Случваше се едва за втори път през живота му да призовава демона толкова близо до себе си.

— Говори, Балоор, защо ме повика? — Гласът на мъртвия отекна стократно в мрака на пещерата.

Балоор вдигна глава. Насили се да си поеме дълбоко въздух. Вонеше на тор и сяра и на омазана коса. Пушекът, който се издигаше от главата и горящите купчини тор, пареше в носа и гърлото му.

Опита се да потисне паниката си и се осмели да хвърли поглед към лицето на отрязаната глава. Посинелите й устни трепнаха. Брадата и косата се топяха в увеличаващите се пламъци. От ноздрите излизаше пушек. Очните ябълки се варяха, а ирисът изпускаше мехури.

Балоор изведнъж започна да зъзне и въпреки това по безжизненото му лице се стичаше пот.

— Слава на тебе, възвишени Оргуудоо — задъхваше се той. Искам да унищожиш един фалшив бог.

Спускането като че ли нямаше край. Матю Дракс прецени, че междувременно ги делят поне хиляда и петстотин метра разлика във височините от малката ледникова долина, от която потеглиха преди три дни. И въпреки това продължаваха да се спускат.

Мат имаше верен поглед и въпреки това не беше съгласен с нещо в преценката си. През по-топлите месеци снежната граница започваше на около километър, не на километър и половина. А беше март. Вероятно средата на март. Дори и да се беше приземил във френските Алпи — отдавна би трябвало да стигнат до първите долини на реките. Или поне до едно или друго планински село.

Вместо това: стръмни скални стени, сипеи, серпентини на пътеки и непрекъснати руини от струпани един върху друг скални блокове, някои с големината на осеметажни къщи. Сякаш в този район цели планински масиви са били вдигнати във въздуха. Или пък като че ли го е споходило земетресение с небивала сила.

Мат се върна мислено назад към около двестата летателни часа, които беше направил през последните две години над Алпите. Никога не му е правел впечатление точно такъв ландшафт.

Вечерта на третия ден слизаха по един сипей към високо плато. Мат вървеше начело на колоната. Заедно с Аруула и Зорбан, масивният вожд на ордата.

Все още смятаха Мат за пратеник на Вудан, главния си бог. Поне Зорбан и ордата го смятаха за такъв. Аруула отдавна беше разбрала, че той не е нищо повече от един човек.

За твърде объркан човек даже. Защото не можеше да проумее нищо от онова, което виждаше. Нито загърнатите в кожи варвари с техните оръжия и инструменти от ледниковия период, нито езика им, нито чуждия ландшафт и непрекъснато забуленото небе, а да не говорим за странните същества, които беше срещал през седмиците след принудителното си кацане. Тараците, например, ходещи изправени плъхове с човешки ръст. Или гигантските скакалци. Ордата наричаше тези огромни насекоми фреккойшери. Бяха големи като камили и зелена като мъх козина покриваше издължените им тела под двата чифта крила.