Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

„Тръбата, която бълва светкавици! — Мисълта прониза като нож мозъка на Мауриц. — Използвали са тръбата срещу Старото кметство…“

Зад горящото Старо кметство Мауриц видя група мъже да пробягват през Заксенплац. Не бяха в землистите дрехи на нападателите. Вероятно хора от отряда на палисадния майстор бяха успели да избягат. Тичаха към северната палисада.

— Ненаситните кучета от Севера са завладели Старото кметство — прошепна кралят. — Валдер не е успял да го удържи…

— Имат тръба, която мята светкавици. — Гласът на Мауриц прозвуча хрипкаво.

Лодар се стресна. Мауриц се грижеше за него и го възпитаваше още от рождението му. Значи от двайсет и три години. Но за пръв път видя панически ужас в така упорития иначе поглед на краля.

— Какво ще кажеш…? — прошепна Лодар.

През целия ден грохотът на оръдията се смесваше с трескавите й бълнувания. Бълнувания, в които Ив скачаше като делфин над океанските вълни. В ушите й бучеше разгорещената кръв — шумът на морето. Лицето й гореше — жарките лъчи на слънцето. На слънцето, което познаваше единствено от прастарите видеозаписи, преди да напусне Комуната.

Ив беше сама в палатката. Тъмнокосата жена я остави още преди един час. Онова, което се разиграваше в града отвъд реката, изглежда, я примами в здрача. Поне донесе на Ив стомна вода. И отново й облече защитния костюм. Състрадание ли беше това? Или студена пресметливост: Ако Ив умреше, от мислите й вече не можеше да се изтръгнат никакви тайни.

Грохотът на оръдията замлъкна. Малко след това завесата на входа на палатката се дръпна. Навън беше толкова тъмно, че куполите на палатките се размиваха в някаква черна стена. Небето над тях грееше неестествено ярко. Някъде на хоризонта нещо гореше.

Противницата на Ив влезе в палатката с факла в ръка. Спря се над нея. Победоносно се усмихна над смъртно болната. Изглежда, се беше случило нещо, което повдигаше настроението й.

— Хайрик ще дойде едва утре — каза жената. — Има още работа в града. — Прекрачи Ив и седна зад нея на пода.

„… има още работа в града… — Трясъкът на оръдията говореше красноречиво. Картината на бруталното клане между бойните машини преди два дни изведнъж болезнено се изправи пред очите на Ив Карлайл. Гняв и срам притискаха болните й гърди. Ив беше убедена, че Хайрик използва лазерния пистолет, за да изпълни онова, което има да върши в града…“

Разтърси я пристъп на кашлица. Бореше се за глътка въздух. Чувстваше вътрешността на гърдите си, сякаш беше натъпкана с влажни, горещи парцали. Ив никога не се научи да мами самата себе си: От час на час все повече отслабваше. Скоро защитната й ментална обвивка щеше да се разтвори в трескави сънища. А близката смърт щеше да изгради великолепни цветни сънища от всичко, за което копнееше: от картините на бункера, от сводовете под земята, от портата в скалата и от пътя до Острова…

Отново призова картините от океана. Бушуващите вълни и танцуващите делфини. Прогони от слуха си ехтежа на оръдията и се предаде на грохота на морето.

Командир Ив Карлайл все още се съпротивляваше…

Оставиха зад гърба си една ужасна нощ. Мат не затвори очи. Никой от мъжете не можа да заспи.

А в утринните часове тропаха ботуши по „Пасажа“. Гласове си подвикваха пароли и заповеди на твърдия език на северните мъже. Чуваше се груб смях и разни гласове: стенанията на умиращите, уплашените писъци на изтезаваните и жалните викове за помощ на насилваните жени.

Мълчаливо седяха в мрака на сводестата изба и съпреживяваха страданието на останалите. Мат дочуваше около себе си тих плач. Беше отвратително да слушаш какво става горе в изтерзания град и да бъдеш напълно безпомощен.

— Завзеха Старото кметство — каза по едно време Хеенрих, майсторът на мечове. — Откъде иначе щяха да пленят толкова много хора?

— С лазерното оръжие ще щурмуват и вашата висока сграда — каза тихо Мат.

Хеенрих запали маслен светилник. Погледна Мат сериозно и тъжно.

— Тогава не искам повече да живея. Ще напуснем избата и ще се бием, докато умрем — говореше с хриплив, провлачен глас. — Кой от вас ще дойде с мен?

— Ние ще дойдем с теб — каза един от младите воини от неговия отряд. Другите шестима кимнаха в знак на съгласие. Четиримата души от ордата се спогледаха несигурно.

— Почакайте. — Мат вдигна дясната си ръка. — Щом като вече сте прежалили живота си, тогава нека използваме един последен шанс. — Дванайсет чифта очи се насочиха към него.