Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Не! — Аруула решително поклати глава. — Трябва да бягаш. Сега, веднага!

— Нямаме време за дискусии — отвърна кратко Мат. — Заведи ме при него — или след няколко минути и двамата ще умрем.

Варварката го измери с поглед, който съдържаше смесица от неразбиране и възхита. После му махна с ръка, като забърза надолу по мрачния коридор.

— Следвай ме…

Слязоха надолу през някаква дупка с диаметър около два метра, която зееше непосредствено на пода на един от коридорите.

Мрачните, кръгли тунели, които се врязваха в скалата и почвата, водеха дълбоко под стадиона. Беше очевидно, че са изкуствени, но Мат можеше единствено да предполага с какви средства влечугите са успели да построят това огромно съоръжение. Може би с помощта на геягудоо? Макар че изглеждаше невъзможно някакво същество да влезе в съюз с огромните земни червеи, които според легендата се намирали под персоналното ръководство на Оргуудоо.

Коридорите се разклоняваха на безброй места, образуваха необятна система от галерии и камери, но Аруула уверено следваше пътя си, изглеждаше, че знае точно накъде трябва да завият.

Преследвачите им вече не се чуваха — очевидно се бяха отдалечили от тях. Мат и Аруула навлизаха все повече в системата подземни пещери, напрегнати от онова, което щяха да открият там. Помъчиха се да екранират мислите си, за да не привлекат неволно към себе си вниманието на съществата.

От време на време се натъкваха на следи от зелена слуз, която лепнеше по стените на галериите и излъчваше матово сияние. Тогава изведнъж коридорът пред тях се разшири в просторна пещера, от чийто таван върху дебели един пръст слузести нишки висяха безброй яйцевидни образувания с диаметър около две лакти.

— В името на Вудан! — изплъзна се от устата на Аруула, докато гледаше скептично нагоре към яйцата. Ципата им беше странно жилава, с бежова окраска. Някои от тях бяха почти прозрачни и на Аруула й се стори, че вижда как вътре нещо се движи.

— Яйца на влечуги — рече Мат, като в същото време присви гнусливо устни. — Котилото на тези твари.

Аруула се озърна и изтръпна.

— Това място е лошо — констатира тя. — Да се махаме оттук…

Мат нямаше основания да й противоречи. Тъкмо понечиха да напуснат пещерата, когато непосредствено пред тях ципата на един от пашкулите се пукна. От него рукна порой зелена течност и нещо голямо, зелено цопна на земята.

Мат и Аруула се отдръпнаха ужасени и със затаен дъх наблюдаваха как покритото с люспи, току-що излюпило се от яйцето зелено кълбо се изправи пред очите им в целия си ръст.

Беше едно от създанията, но не напълно развито. Докато дясната му ръка имаше характерните черти на крайник на влечуго, лявата му все още си беше човешка, на която потрепваха пет пръста. Също и краката на създанието бяха странна смесица от човешки и влечугоподобни компоненти.

Най-ужасяващото беше да се погледне в лицето на създанието, което някога е било лице на човек. Устата беше изострена и издадена напред, езикът в нея беше тънък и безкрайно дълъг, а в крайчеца на очите зениците започваха да отстъпват място на някаква чернота. Чертите на мъжа, който беше на път да се превърне в алигатор-змия, все още ясно личаха.

— Лакан! — изплъзна се от устата на ужасения Мат. Нямаше съмнение, пред него стоеше предводителят на групата поклонници, с които стигнаха до Етера.

Мат въздъхна тежко, когато проумя какво се е случило.

Такова било значи „посвещението“, за което говореше Маатин. Съществата бяха домъкнали тук Лакан, бяха го увили в пашкул, за да го превърнат в себеподобен.

Ужасно обезобразеният мъж тръгна непохватно към тях, протегна деформираните си ръце. Мат и Аруула вдигнаха оръжията си, за да се защитят, но съществото, което някога беше Лакан, не искаше да ги убие.

— Моля — прошепна със съскащ, нечовешки глас, — моля убийте ме…

Бившият пилот и варварката се поколебаха, бяха като парализирани от ужас.

— Моля… Чудовището в мен… расте… Аз не мога… да го спра…

Аруула изпълни молбата на Лакан. Както на арената на Колизея бе изпълнила желанието и на Ървин Честър.

Решила се набързо, варварката пристъпи и заби острието на камата си там, където предполагаше, че се намира сърцето на създанието. Лакан въздъхна облекчено, когато от гърдите му потече смесена червена и зелена кръв. Строполи се със стон и издъхна.

Стъписани, Мат и Аруула гледаха втренчено трупа, докато изведнъж осъзнаха ужасната истина за Етера: Съществата влечуги, които владееха града, някога са били човеци…