Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Вектор нула осем три! — Мат реагираше като автомат. Дайте пълна тяга плюс форсаж! Ако ни засмуче, свършено е…!

В слушалките му гласовете на останалите се превърнаха в шепот.

— … и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме…

Невидимият юмрук на кометата се стовари върху самолетното ято. Мат видя пред себе си кобалтовосиният корпус на един от самолетите да лети в свредел. Още в следващата секунда и неговият беше притиснат надолу от гигантски сили и изместен от курса му.

Тътенът на машината, хистеричният крясък на Смайт, прашенето в слушалките и ревът на кометата — всичко това заплашваше да пръсне тъпанчетата на Мат. Той пусна командния лост и се опита да смъкне интегралния шлем от главата си.

„Кристъфър-Флойд“ пресече височината на полета на ятото и под остър ъгъл се понесе срещу Земята. Нажежената й до червено маса тласкаше пред себе си огромен балон от сгъстен въздух. Краят на кометата се разпадаше на милиони малки звезди и теглеше след себе си грамаден чер орляк от каменни късове.

Огненият стълб изглеждаше сякаш се върти около оста си. Мат го видя отгоре, отдолу и после — върху потъмняващата Земя. Но не кометата, а неговият самолет се въртеше около надлъжната си ос.

Пръстите на Мат се плъзгаха по уредите, улавяха ключове, натискаха бутони. Непрекъснато изпускаше командния лост. Искаше да крещи, но от гърлото му не излезе никакъв вик.

Сякаш ги наблюдаваше от въртяща се центрофуга — около него се завъртяха небето, Земята и кометата. Между тях се мярнаха проблясващ в синьо друг самолет, внезапно потопеният в зеленина сърп на Средиземно море, аленеещите върхове на Алпите, виолетовите течения на реките…

„Кристъфър-Флойд“ изчезна зад източния хоризонт и за момент оранжевата сянка изчезна от повърхността на Земята. За секунди планините, реките и равнините се показаха в първоначалния си цвят. Само небето не искаше да се проясни.

Тогава хоризонтът експлодира.

Смайт крещеше като побеснял, отсечено и пронизително. Гръдният кош на Мат изглеждаше като че ли ще се пръсне и сякаш светкавици пронизваха черепа му.

Нещо ставаше.

Предната част на самолета сякаш изведнъж стана двойна. На юг грееха два зелени сърпа до две подобни на ботуш части от сушата. Всичките контролни лампи сякаш станаха двойни. Мат виждаше дори собствените си ръце двойни.

А от източния хоризонт на запад, на север и на юг се носеха с бясна скорост две подобни на пръстен стени от огън и прах.

Мат стисна клепачи, отново ги отвори — и вече не откри никакви контури на ландшафта под себе си, само прах и огън.

Мрак като оловно покривало обгърна мозъка му. Видя още как към небето се устремиха димните стълбове на две гигантски гъби. Отбеляза също, че писъците на Смайт са секнали, забеляза и мигането на червените светлини на командното табло.

Тогава тъмна нощ засмука съзнанието му в нищото…

— Аруула — прошепна някакъв глас в мрака. — Балоор иска да те види. Иди при него! — Беше ниският, ръмжащ глас на вожда. Аруула не можеше да види огромната му фигура. Както не виждаше и всички останали. Но подуши острия, кисел дъх на кожата му. Зорбан стоеше в предната редица на ордата. Някъде встрани от нея.

Ръце се опираха по раменете, по гърба й. Полуизтласкана от другите, тя се освободи от скупчените на кълбо човешки тела.

Уютната топлина на другите остана зад нея, студът я грабна. Загъна кожената дреха около тялото си. Запързаля се на колене по лед и камъни. Придвижваше се в мрака, опипвайки с дясната си ръка замръзналата стена. До входа на ниската пещера.

Някой дишаше. Задъхано и бързо. Говорещият с боговете. Беше възбуден. Както винаги, когато правеше заклинания на духовете. Или говореше с някой от боговете.

Аруула чуваше скърцането на кожените му дрехи. Изведнъж през малка дупка в пещерата проникна фин лъч светлина. Очерта се лишеното от косми лице на Балоор. Беше бяло като снега, с който той и главатарят затвориха тясната цепнатина пред пещерата. Очите му излъчваха червен блясък. Набраздената с хиляди бръчки кожа се опъваше по острите челюсти и скули и под големите очни кухини. Дълги, жълтеникави зъби стърчаха от почти лишената от бърни уста.

— Искам да се ослушаш — просъска той. Тесният му череп беше покрит с кафява кожа. Завързана с тънък ремък около челото му, тя се спускаше като ресни върху кокалестите му рамене.

Горната част на тялото му също беше облечена в кожи, в нещо подобно на пончо. И краката му бяха обути в кожи. В прибавка на това — тесни ботуши, които стигаха доста над коленете му и бяха завързани с кожени ремъци. Сред народа, към който принадлежеше ордата на Зорбан, всички говорещи с боговете бяха облечени в кожи. Народът на Аруула не познаваше този материал.