Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Не мина много време и между хълмовете съзряха отделни стълбове дим — селището, за което спомена Аруула. Дарбата на младата жена не беше достатъчна, за да може истински да „чете“ мислите на другите хора, както и да го прави от голямо разстояние. Но „долавяше“ човешкото присъствие.

Мат и Аруула неволно ускориха крачки — изгледът за един обилен обяд и някакво средство, с което щяха да се придвижва по-бързо и с по-малко усилия, им даваше крила.

Но когато наближиха селото, направи им впечатление, че стълбовете пушек са необикновено големи, за да бъдат причинени само от обичайния огън в камините.

Селото беше в пламъци!

Какво ли ставаше там? Нещастие? Нападение на орда варвари? Тараци?

— Хайде, да вървим…!

Двамата се затичаха. Мат измъкна армейския си пистолет „Берета“ и освободи предпазителя, а Аруула изтегли от ножницата на гърба си своя меч, който можеше да се върти само с две ръце. Може би щяха да успеят да помогнат на жителите на селото. Когато мародерстващи орди нападаха някое село, обикновено не вземаха пленници…

Мат и Аруула се спуснаха по склона и се изкачиха на следващия хълм. От купена му се разкри неочаквана гледка.

Селото гореше в буйни пламъци. Тъмен пушек се издигаше от покритите със слама къщи. Палисадната стена, която се проточваше около селото, беше съборена.

Жителите на селището стояха пред бушуващия огнен ад… и пееха!

Изглеждаше, че за тях е без значение фактът, че селото им е в пламъци.

Тананикаха весели песни, танцуваха и разхвърляха цветя, сякаш на света нямаше нищо по-хубаво от това да гледат как собствените им домове изгарят до основи. Мат и Аруула си размениха объркани погледи, после прибраха оръжията си и бавно се заспускаха по хълма. Приближиха се до хората, които явно бяха извън себе си от щастие и радост. Един от тях, брадат гигант, който носеше на челото си венец от цветя, ги видя да идват и им махна весело с ръка.

— Това е знак! — извика на хората си. — Виждате ли? Двама са! Двама чужденци, които идват при нас! Още едно доказателство, че Вудан е благоразположен към нас…!

Останалите жители на селото ликуваха и танцувайки и подскачайки, тръгнаха към Мат и Аруула. Мат почувства как младата жена до него се вцепени, а и неговата ръка стисна машинално дръжката на „Беретата“.

Но жителите на селото очевидно не крояха нищо лошо. Напротив, дойдоха при тях, поздравяваха ги прекалено възторжено и ги прегръщаха, непрекъснато им изказваха благопожелания, макар че Мат нямаше представа за какво става въпрос.

Хората бяха странно облечени, всички носеха венци от цветя и наметки от пъстър плат. Бяха като в пълно опиянение, но Мат не успя да намери никакво доказателство за употребата на дрога. Веселостта им изглеждаше истинска, щастието им — съвършено.

— В името на Оргуудоо — прошепна му Аруула, на която тази работа също й се стори съмнителна, — какво става тук?

— Не зная — отвърна Мат и хвърли тъжен поглед към горящите къщи. — Във всеки случай ще трябва да забравим въпроса за транспортното средство…

Множеството се отдръпна и стори път на брадатия великан, когото Мат видя преди това. Венецът от цветя подхождаше на челото на исполина колкото символът на мира — върху атомна бойна глава, но той, изглежда, го носеше с удоволствие и беше не по-малко радостен от останалите.

— Комдо, приятели — поздрави той. — Хубаво е, че сте тук! Очаквахме ви.

Пилотът разбираше достатъчно наречието на странстващите народи, за да има нужда от превода на Аруула. Тъй като езикът на гиганта в общи линии се базираше на немския, Мат можеше да го говори почти безупречно.

— Очаквали сте ни? — попита той слисано.

— Така е. Знаехме, че ще дойдете. Вудан ни го каза.

— Вудан ли? — Аруула повдигна вежди.

— Той ми говори на сън — отвърна великанът, сякаш това обясняваше всичко. — Аз съм Лакан. До вчера не бях нищо повече от един прост дърводелец. Днес съм — мощните му гърди се издуха от гордост — избраникът на Вудан.

— Аз съм Аруула от клана на Зорбан — рече варварката, а това е великият воин Маддракс.

— Фа юу магаре те фееса — Лакан изрече традиционния поздрав на странстващите народи. Да ви дарява бог винаги храна и мир. — Радваме се, че сте тук.

— Добре — каза Мат. — Но какво става със селото ви? Нямате ли намерение да гасите огъня?

— Не — отговори решително Лакан. — Трябва да изгори, та нищо да не остане от него. Вече не ни е нужно. — Стоящите наоколо повториха ентусиазирано последните му думи и отново се отдадоха на ликуване.