Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Какво е това интелигентна бомба? — попита отстрани Зеп.

— Ще ти разкажа някой друг път — каза със задъхване Мат, който все повече се чувстваше като Снейк Прискин: изоставен от щастието, в отчаяно положение и на всичко отгоре — с интелигентна бомба в тялото.

— Както казахме, имате дванайсет часа с помощта на газа да подготвите Златната гробница за атака — каза Де Броли. — Запъртъкът познава мястото, ще ви помогне.

— Запъртък ли? — попита Зеп. Огледа се. — Какъв запъртък?

— След изтичането на дванайсетте часа телата ви ще бъдат разкъсани на съвсем дребни парченца. — Де Броли широко се ухили. — Чувал съм, че това нещо било доста нездравословно. Следователно преди изтичането на срока трябва да бъдете отново тук, за да можем да отстраним бомбите.

Аруула погледна Мат с ужас в очите, докато Зеп Нюсли по-скоро имаше вид, сякаш страшно го сърби задникът.

Мат беше твърде шокиран, за да забележи как дългите пръсти на Зеп светкавично се плъзнаха под расото на отец Руеди и отмъкнаха пистолета за имплантиране на бомбите.

Надолу по склона трябваше да си пробиват път през плетеница от паднали букове, ясени, явори и ели. Водата от топящите се снегове и свличащите се камъни през пролетта бяха повалили стометрова ивица от гората. Намиращите се между стволовете каменни отломъци и избуяващи трънаци, които тримата разчистваха с мечовете си, не улесняваха спускането.

Когато слязоха сред светлата зеленина, натъкнаха се на непроходимата стена от гъсти, ниски дървета и гъмжило от тръни около тях. Зеп смяташе, че дванайсет часа са дяволски кратък срок, та затова е за препоръчване да се поеме по прекия път към Цюри. Но едва след дълго търсене, на километър по̀ на юг откриха възможност да навлязат в гората — и то тъкмо там, където върху мочурливата земя растеше двуметрова тръстика. Затъваха до глезените във вонящата вода. Едва в една просека с висока колкото човешки бой трева почувстваха твърда почва под краката си.

Пред тях се поклащаха жълти и сини растения, очевидно месоядни, защото плъзваха дълги езици и се целяха в летящи насекоми. В покрайнината на гората грееха странни цветове, които напомняха орхидеи. Някой ботаник от XXI век сигурно би се зарадвал много на тази флора. За съжаление, никой от тримата нямаше време да се любува на преливащите се във всички оттенъци на дъгата цветове.

В гората поне нямаше коренища. Под колосалните кедри и коркови дъбове успяха да отхвърлят доста път. Скоро отново се запромъкваха под покривка от по-млади дървета, които препречваха достъпа на дневната светлина. Сега над тях се плъзваше само сноп от златистосмарагдови лъчи и с потрепване се изгубваше сред бъркотията от клони. Храсталак, гъсти тръстики и мочурлива земя ги отклоняваха от пътя и объркваха чувството им за ориентация.

След мъчителен излет с катерене през обраслия с трънливи клонки камънак по пладне се озоваха на малък хълм и най-сетне съзряха порутените кули на някогашния банков квартал на Цюрих. Доколкото бяха запазени, по обраслите с дървета и храсти руини гнездяха птици.

При тази картина Зеп се оживи. Заситни с късите си крачета надолу по склона и забърза срещу пищната зелена стена, зад която трябваше да се намира мистериозната Златна гробница.

След малко стигнаха до един ръкав на езерото. Беше по-скоро нещо като залив. До ушите на Мат стигнаха някакви странни удари на барабан. Спряха между дърветата и съзряха дълга около два метра лодка. На кърмата й седеше гуул и удряше малък барабан. Зад него седеше втори, чиито костеливи ръце стискаха две гребла. На брега стояха неколцина техни другари и със съсредоточен поглед следяха работата на барабанчика.

— Какво правят? — попита Аруула развълнувано.

— Да ги вземат дяулити! — каза Зеп със задъхване и посочи към лодката. — Бог да ги убий!

В синьозелената вода внезапно се показаха обсипаният с дебели нарастъци череп и очите на влечуго. Изплува при кърмата на лодката и беше достатъчно голямо, за да глътне наведнъж гуула заедна с барабана. За удивление на Мат то не нападна, а следваше лодката, която гребецът бавно придвижваше към брега. Тихото барабанене не отслабваше. Влечугото изглеждаше като хипнотизирано.

Лодката акостира на брега. Весларят скочи на сушата. Барабанчикът го последва, без да прекъсва работата си. Влечугото се приближи и спря на около три метра от брега.

Барабанчикът стъпи във водата. Малко след това влечугото отново се раздвижи. Доплува с още метър към брега. Леко барабанейки, гуулът навлезе с около метър във водата. Влечугото дотолкова се приближи до него, че дългата му муцуна докосна крайбрежната тиня, а сивосиният му гръб се показа над водата. Барабаненето звучеше като заклинание.