Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Де Броли: Мога да Ви кажа съвсем точно, г-н Бремер! Дори и хората от Международната космическа станция да успеят да изпратят ято ракети — резултатът за човечеството ще бъде фатален! Трябва да имаме предвид огромни приливи, земетресения, експлозии на газ и унищожителни пожари. Диги и бентове ще се разкъсат. Холандия ще загине. Навсякъде по Земното кълбо ще се стигне до ядрени аварии в гигантски мащаби. Напомням Ви само за готовите за нарязване за скрап атомни електроцентрали в Източна Европа. Замърсяванията, които тогава ще бъдат изхвърлени във въздуха, ще затъмняват небето години наред. Вече няма да имаме електричество. Ще стане студено и тъмно. Из градовете ще скитат мародерстващи човешки маси и…

Интервюиращият: Представяте една твърде апокалиптична картина, мистър Де Броли. Вие… хм… всъщност сигурен ли сте, че криогенната система, в която искате да оцелеете след катастрофата, ще функционира според желанието Ви?

Де Броли: Какво?

Интервюиращият: Имам предвид… хм… кой Ви гарантира, че след сто години наистина отново ще се събудите? И кой Ви гарантира, че няма да претърпите никакви телесни увреждания?

Де Броли: Е, като предприемач с международни връзки съм свикнал да поемам риск. Но знам, че машината, към чиято закрила съм се насочил, функционира. Създателят й я тества!

Интервюиращият: Тествал ли? С хора?

Де Броли: Не, естествено, че не! Замрази мишки и след пет години отново ги размрази. Издържаха на процедурата.

Интервюиращият: Е… тогава мога само да се надявам, че ще имате нещо много по-общо с мишка, отколкото с човек. Благодаря Ви за разговора, г-н Де Броли.

През 2012 г. Цюрих беше главният град на едноименния швейцарски кантон. Разположеният на река Лимат и на Цюрихското езеро град имаше 350 000 жители. Като пребиваващ в Германия американски военнослужещ Матю Дракс естествено знаеше също, че Цюрих е бил търговски, икономически и културен център.

По време на една от екскурзиите му из Европа особено силно впечатление му бяха направили божиите храмове на Цюрих. Един от тях, „Гросмюнстер“, беше от XII век. Мат видя също църквите „Васеркирхе“, „Санкт Петер“. Впечатлиха го Старото кметство, „Банхофщрасе“ с нейните търговски къщи и огромният банков център.

От всичко това вече нямаше и помен.

Само Цюрихското езеро си стоеше там, както открай време. В синьозелените му води гъмжеше от подобни на змиорки риби, които хората наричаха ксаала и които се срещаха в много реки. Достигаха до метър и половина. Розовото им месо беше с отличен вкус.

Както Мат узна от Ахмаз, около заобиколените с гъсти гори брегове се запазила някаква аграрна култура. По-нататък, сред забравените от Бога и от хората пущинаци, гъмжеше от екзотична фауна. В околностите на езерото дълги до метър белити описваха своите, преливащи се във всички цветове на дъгата кръгове. Космати флегета бръмчаха над върховете на дърветата. Във високата до колене трева, която избуяваше навсякъде, се припичаха на слънце шасен, подобни на мармоти гризачи — апетитен ловен трофей.

Първият суицан, когото керванът срещна, чорлав, обут в кожени панталони човечец, яздеше опитомен, с отрязани крила андрон и направляваше с виртуозност дългата четири метра мравка. Беше любезен и осведоми Ахмаз къде може да се намери добро място за пренощуване. След като известно време се пазари с него на мъркащия си диалект, метна се на андрона заедно с торбичка хаш и в галоп навлезе в гората.

Керванът отново пое на път. Скоро след това стигна до северния бряг на езерото, до едно разположено пред град Цюри село. Ахмаз беше изпратил напред Махомет като квартирмайстор. Той ги очакваше пред двуетажна странноприемница на име „Фадехекс“. След като Мат се спусна от наетия фреккойшер, помогна на Аруула да слезе, огледа странноприемницата и доби впечатлението, че се намира пред кръчма от някакъв уестърн: пред дървената къща имаше греди за връзване на ездитните животни. После по три стъпала се изкачи на верандата и през люлееща се врата влезе в салона.

По пода бяха разпръснати стърготини и навсякъде наоколо имаше месингови плювалници. Суицаните — Мат знаеше това още от „Астерикс при швейцарците“ — наистина бяха народ от чистофайници. На дълъг тезгях и на няколко грубо сковани маси безделничеха яки, в мнозинството си мълчаливи фигури, които поради чорлавите гриви и дългите си бради почти не можеха да се различат една от друга. Носеха пъстри ризи, кожени панталони в размер три четвърти и ботуши и подпираха големи каменни кани. Напитката в тях очевидно ги караше да изпадат в депресия, защото на всеки пет минути измърморваха по едно „Пу дяулити!“ и „Бог да го убий!“.