Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

През първите дни преживя малко часове без треска. Най-често сутрин след изпълнените с ужасяващи кошмари нощи. Тогава лежеше буден часове наред и размишляваше над стотици въпроси. Въпроси, на които не можеше да намери отговор.

Например: Къде се бяха дянали екипажите на другите два самолета? Какво е станало с тях? С Йенсен, Уйлямс и Честър, с Макензи и Смайт?

Питаше се също къде е отишла горещата вълна, която трябваше да последва сблъсъка с кометата. И къде е прашният облак, който всъщност сега трябваше до такава степен да е затъмнил атмосферата, че да не може да се различи денят от нощта.

Но най-често се питаше къде, за Бога, може да се е приземил, що за странни типове бяха онези, които го спасиха. Това бяха образи, които според Мат повече подхождаха на последния ледников период, отколкото на двайсет и първия век. Хора, които съвсем не създаваха впечатление, че едва преди няколко дни светът им е трайно разрушен от някаква комета.

И си блъскаше главата дали гигантските плъхове, които беше видял от претърпял авария реактивен самолет, са плод на халюцинация или бяха истински.

Дни и нощи наред тази предизвикваща шемет въртележка се въртеше в болящия го череп.

Понякога, щом отвореше очи, виждаше лицето на Аруула. Красиво, съразмерно лице. Кафявите й очи излъчваха спокойствие. Усмивката на устата й прогонваше за кратко време всичките мъчителни въпроси.

И когато ръката й сменяше билковия компрес на челото му и после нежно погалваше косата му или му даваше горчивите капки и след това за секунди задържаше ръце върху бузите му, всеки път по крайниците му се разливаше чувство на облекчение. И чувството, че пак всичко щеше да се оправи.

Само да не се кланяше непрекъснато пред него…

Наричаше го „Маддракс“. Така го наричаха всички, които идваха при него в колибата и му се покланяха. Като че ли не можеха съвсем правилно да произнасят името му.

В часовете, когато температурата му толкова бързо се покачваше, че коленете на Мат се тресяха и зъбите му тракаха, го нападаха образи от миналите дни и седмици. Тогава отново виждаше себе си в канцеларията на коменданта на ятото в новата военновъздушна база в Берлин — Кьопеник. Тогава чуваше майорът да казва: „Последният ни шанс са балистичните ракети. След два часа ще ударят «Кристъфър-Флойд». Излетете с малко ято нагоре и наблюдавайте ефекта. Ще ви придружават професорите Смайт и Макензи.“

Виждаше себе си и другите петима да влизат в хангара с шлемове под мишница. Всички изглеждаха сериозни и бледи. Дори черното лице на Ървин Честър през този ден беше придобило цвят на мляко с кафе.

Професор д-р Джейкъб Смайт беше единственият, който въобще говореше.

— Горе главите, деца! — извика той в настроение. — Ще разбием проклетото нещо. Ако ли пък не успеем, винаги ще си припомняме, че черен гологан не се затрива…

Такива и подобни поговорки. Астрофизикът притежаваше способност за вживяване колкото пневматичен чук. Матю никога нямаше да забрави дебелашкия му смях. Костеливото му лице се явяваше като призрак в трескавите сънища на Мат също толкова упорито, колкото и нажеженият юмрук на „Кристъфър-Флойд“.

За пръв път беше видял лицето с малкия, чип нос и големите ококорени очи по телевизията. Три седмици след откриването на кометата Джейкъб Смайт приковаваше погледите на телевизионните нации с компютърна анимация, която показваше какви последици може да има сблъсъкът с голям унищожител: ударна вълна, цунами, затъмнение на атмосферата, ледников период, милиарди убити и така нататък, и така нататък. В случай че Земята още веднага не се пръснеше на парчета…

Не беше минала и половин година оттогава. Още от този момент Мат инстинктивно отхвърли този човек.

Смайт набързо се издигна до главен съветник на американския президент по въпросите на „Кристъфър-Флойд“. Накрая почти ежедневно го гледаха по телевизията.

В трескавите си сънища Мат преживя още веднъж първата си лична среща с професора. Стана месец преди общата им мисия. Генералът на американските BBC в Европа го беше извикал на брифинг в Брюксел в главната квартира на НАТО.

Присъстваха висши натовски офицери и неколцина външни министри от ЕС. Посредством сателитна връзка се включиха американският министър на отбраната и президентът. На челната стена на залата, беше надвиснал символът на заплашителната катастрофа — стилизирано земно кълбо, разделено от огнен клин със застрашителен скален отломък на върха си.