Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Отвори очи и вторачи поглед към мястото на битката.

Двата гигантски плъха стояха с разрошена козина и изпънати нокти пред облечената в кожи фигура. Тя стискаше с две ръце дългия меч, нанасяше удари и заблуждаващи движения към зверовете, за да ги държи в шах.

Приведени и с големи крачки, плъховете се приближаваха от двете й страни. Опашките им застрашително плющяха в снега. Бели облаци покриваха дебелите им, възлести бедра.

Зверовете съскаха и ревяха, човекът с меча крещеше със силен глас и снегът скърцаше под подметките на трите живи същества толкова силно като че ли шумовете бяха също толкова истински като катастрофиралия самолет на Мат и болящия го череп. Което не можеше да бъде.

Внезапно опашката на единия от зверовете изплющя към краката на боеца с меча. Той подскочи, за да избегне удара, и за няколко секунди се помъчи да запази равновесие. Очевидно това беше и очаквал вторият гигантски плъх. Нападна с рев.

Боецът реагира с бързината на мисълта. Приведе се и заби меча си в гърдите на звяра. Той се олюля назад, снегът под задните му крака почервеня.

Но вторият звяр заби светкавично ноктите си в гърба на варварина. Той падна, превъртя се — и плъхът задържа в ноктите си само кожената наметка.

Почти гол и със застрашително вдигнат меч, боецът стоеше сред снежното поле.

Беше жена!

Гарвановочерна, сплъстена като рогозка коса се спускаше до кръста й. Носеше кожена препаска. Намазаната със сини и зелени ивици кожа на жената почти наподобяваше течно злато и при всяко движение пълните й гърди се полюляваха нагоре-надолу.

Въртележката в главата на Мат спря, сякаш беше внезапно изключена. Гледаше втренчено надолу в снежното поле, не можеше да повярва на онова, което виждаше. И все пак го виждаше.

Жената, която въртеше със свистене окървавения меч. Поразения гигантски плъх — как залита в снега. Втория звяр, който веднага премина в нападение…

Силна воля за оцеляване обзе Мат. Поиска най-после да се измъкне от проклетия самолет. Искаше да се освободи от болките. И не желаеше жената да бъде убита от звяра. Сънят му трябваше да има добър край. Жената трябваше да живее!

Жената боец светкавично се спусна след ранения гигантски плъх. Заби острието на меча в гърдите му и същевременно се приведе, за да избегне ударите на предните лапи на втория противник.

Но не успя да извади навреме меча от тялото на убития звяр. Опашката на нападателя я събори в снега и плъхът се метна върху нея.

Мат изстена, когато тъмното було на безсъзнанието отново започна да покрива мозъка му. Не! Сега не биваше да изпада в несвяст! Но… не беше ли вече в безсъзнание?! Как иначе би могъл да сънува тези неща?

Изведнъж чу някакво жужене във въздуха. Тънка сянка изсвистя над него и когато погледна надолу към полесражението, видя дървен прът да вибрира в гърба на гигантския плъх.

Копие!

Наблюдаваше като през мъгла недействителната сцена. Чу над себе си гръмливи гласове. Гласове, които крещяха някакви думи на непознат език. Видя още, че жената се измъкна от снега и запълзя към кожената си дреха. Тогава съзнанието му отново потъна в някаква мрачна бездна.

Малко след това сънуваше, че някой издърпва шлема му. Мат отвори очи. Лицето на жената боец с меча беше надвесено плътно над него. Гледаше го с кафявите си очи. На лицето й беше изписана смесица от страхопочитание и ужас.

Матю вдигна ръка и опипа косата на жената. На пипане изглеждаше мокра и четинеста. Опипа лицето й с надеждата, че съновидението ще изчезне.

То не изчезна. Кожата по лицето на жената боец беше горещо и потно. Тя трепна, когато я докосна. Миришеше на сняг и кръв.

Не е било сън! Мат не можеше да си спомни някога да е сънувал такива миризми. Някога на сън да е докосвал кожа. Не — не сънуваше. Но всичко у него се противеше на тази напълно умопобъркана истина…

В зрителното поле на Мат попаднаха двама облечени в космати кожи хора отдясно до самолета. Хванаха голото младо момче и го изтеглиха надолу по склона. То стенеше и хъркаше.

— Зигваан? — Беше дрезгавият глас на жената боец. Сочеше към него. — Зигваан?

Мат се бореше с черната мъгла в главата си. Студена и звънтяща, тя отново се плъзна по гънките на мозъка му. Жената сочеше към себе си.

— Аруула — каза тя. Потупа с юмрук гръдната си кост. Аруула…

Мат разбра. Жената боец му се представяше.

— Зигваан? — Отново посочи към него.

Той поклати уморено глава.

— Мат Дракс — промърмори той.