Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Никога преди в живота си Ноона не е била заобиколена от толкова много хора. Трябва да бяха хиляди. И въпреки това никога не се беше чувствала толкова самотна и изгубена.

Около нея все още бушуваха тези абсурдни и ужасяващи двубои. Оръжия дрънчаха, кръв се лееше, мъже крещяха и ръмжаха, от болка и триумф. А между сражаващите се яздеха отвратителните мъже върху своите гущери и наблюдаваха всичко с черните си очи.

Никога преди Ноона не беше преживявала по-лош кошмар. Пожелаваше си да се събуди. Или поне да може да повярва, че всичко това е само сън.

Но тя беше и си оставаше будна. По-будна дори от всякога преди. Всяко нейно сетиво, изглежда, функционираше с непозната досега чувствителност. Беше в състояние да възприема десетина и повече впечатления едновременно. Страхът й отдавна беше отстъпил място на чистата паника. Тя трепереше и тихо хлипаше, шепнеше безсмислени думи, а сълзите й изглеждаха като врящи, толкова силно пареха в очите и по бузите й.

Маддракс и Аруула бяха изчезнали. А Ларн…?

За известно време Ноона успяваше да наблюдава приятеля си. Едва можеше да го познае! Целият беше в кръв, но съвсем малка част от нея беше от неговата собствена. От тъмната маска, в която се беше превърнало лицето му, кръглите му очи хвърляха бели отблясъци. Държеше се сякаш е загубил и последната частица разум. Като… диво животно.

Ноона си пожелаваше да се махне далеч от този град. Не можеше да си представи, че ще живее тук. Не искаше живот, който започва по такъв начин — с кръв и смърт. И почти си пожелаваше да не е освобождавала Ларн. Тогава никога не би дошла в Роома, а щеше все още да е под сигурната закрила на своята орда, където животът беше прост, но добър. Ала този живот беше отминал.

И ако не внимаваше, тогава и новият й живот щеше веднага да свърши. Защото Ноона все още се намираше точно сред хаоса на битката и мъжете около нея въртяха така безогледно оръжията си, че досега Ноона се отърва от наранявания само благодарение на големия си късмет.

Току-що покрай главата й изсвистя острието на меч и Ноона дори усети движението на въздуха. Продължи да върви със залитане. С надеждата да се измъкне от бъркотията на боя, следваше една посока. Но морето от тела, изглежда, нямаше край, макар Ноона да виждаше къщите около големия площад. Но те като че ли не се приближаваха.

Ноона започна да се моли. С разтреперани устни, но безмълвно. Молеше се горещо на всички богове. Да й помогнат, да й посочат пътя за излизане от този ад…

… и чудото стана. Някой я улови за ръката и каза със спокоен, кадифен глас:

— Ела!

Ноона се спря и се възпротиви на нежното дръпване. Погледът й се проясняваше толкова бавно, сякаш гледаше в развълнувана вода, която постепенно се успокоява. И едва тогава видя образа на особата, която стоеше пред нея. Която се появи така внезапно, като че ли наистина падна от небето.

Беше най-красивото лице, което Ноона беше виждала някога. Толкова симетрично, сякаш са го моделирали самите богове.

Лицето на жена, по-възрастна от самата Ноона, но все още млада. На пълните й устни беше изписана усмивка, а очите изпълнени с топлина, толкова доловима, че Ноона престана да трепери.

„Коя си ти?“ — искаше да я попита, но непознатата поклати нежно глава, продължи да се усмихва и докосна устните на Ноона с нежни пръсти, погали ги.

Ноона усети вкуса… на нещо. Върху устните й имаше нещо, което никога не беше опитвала, но мигновено й се стори толкова вкусно, че пръстите си да оближеш и езикът на Ноона се плъзна по устните и пое чудесния вкус.

— Какво…? — започна тя, но собственият й глас прозвуча като чужд в ушите й и някак като че идваше отдалеч. Каквото и да казваше, Ноона не разбираше и собствените си думи.

Не бяха важни. Всичко загуби значение. Онова, което ставаше около нея, загуби ужаса си. И самата Ноона се чувстваше лека, безкрайно лека.

Когато последва красивата непозната, Ноона вярваше, че се рее във въздуха. Краката й сякаш не докосваха земята. И накрая съвсем си помисли, че лети.

Дори знаеше накъде лети, макар никой да не беше й го казал. Просто го имаше в главата й, в мислите й, в които внезапно се беше отворило безкрайно много място.

Летеше към нов живот. Красив живот. Към живот мечта! И тогава се озоваха. В двореца от мечтите.

Сънят на Ларн свърши дълго преди да го осъзнае. Задъхан и широко разкрачен, стоеше над противника си. Кръв капеше от остриетата на тоягата меч върху смъртно ранения, съединяваше се с онази, която изтичаше на тласъци от раните, все побавно, защото сърцето на другия едва биеше. После съвсем спря.