Саймън Мордън - Теории за полета

Тътрейки нозете си, Петрович премина през въртележката на входа, вкопчен в студения метал на тръбните дръжки, опитвайки се да не падне. После се извъртя тромаво и остави краката си сами да намерят пътя в мъглата, която се стелеше пред очите му.

- Както решиш, Валентина.

Той прекъсна връзката и тръгна, залитайки, към платформата. Изходът на тунела вече се виждаше, както и слабичката фигура на ученичка, която стоеше отпред и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, подскачайки леко с вече опърпаните си и прашни маратонки.

Когато стигна до мястото, откъдето се беше изкатерил предишния път, той се поколеба, оглеждайки разстоянието между платформата и линията. Обърна се и се затътри към наклона между тях, Люси наруши прикритието си и хукна към него.

Когато се приближи до него, тя забави ход и спря напълно, щом се озова лице в лице с него.

- Сам? Какво се случи? - В този момент момичето зърна кабела, който висеше около врата му. Очите й се присвиха и тя го проследи от яката до основата на черепа му. - Какво е това, по дяволите?

Той се опита да се усмихне, да омаловажи думите си:

- Кибернетичен имплант. Всички яки хлапета имат такива.

- Но... откъде е... тази кръв. Твоя ли е?

- Да. - Петрович сви смутено рамене. - Пак ме размазаха. Миямото е мъртъв. Изборът беше негов. Не мой.

Той се опита да я накара да тръгне пред него - не защото не искаше тя да види състоянието на гърба му, а защото нямаше да успее да се справи с реакцията ?. Но тя не възприемаше намеците му, лекото побутване с ръце, многозначителния поглед към тунела.

- Осигурих ни транспорт. Достатъчен е да откара всички. Искам да отидеш, да събереш всички и да ги накараш да се размърдат.

- А ти какво ще правиш? - попита подозрително тя.

- Искам да си поговоря с доктор Смърт. - Той се пресегна и хвана жака, който стърчеше от главата му. Завъртя го и бавно го издърпа.

Почувства се така, сякаш една част от него умря и загубата й го натъжи до такава степен, че едва не свърза кабела отново. Пръстите му потрепериха, след което лъскавият сребрист конектор бавно се изплъзна от тях.

Тя го гледаше. Улови кабела с ръка и внимателно го плъзна под якичката му, издърпвайки играчката от вът-решния му джоб. По кутията й имаше вдлъбнатини и драскотини, а цветът й се губеше под слоя прах и няколкото смущаващи изсъхнали кафеникави петна.

- Какво да правя с това?

- Подръж го малко вместо мен. - Нуждаеше се от очилата си. Намери ги в джоба на шинела. Едното стъкло се беше нащърбило, но той ги наниза на носа си. - Можеш да го използваш. Не по същия начин. С помощта на ей това.

Инфокапаците бяха достатъчно еластични, за да не се повредят. Той ги подаде на момичето и тя ги поднесе пред очите си, за да види каква е разликата, когато прогледне през тях. После леко се извърна и се вторачи вдясно от Петрович.

- Там има някой. - Люси отмести капаците. - Нещо като виртуален водач?

- Той ще те предупреди, ако наблизо има Външни или каквото и да било друго, което би могло да представ-лява проблем. Можеш да вярваш на думите му. Нали така?

Петрович предположи, че аватарът или се покланя, или се подсмихва цинично. Докато тя беше отклонила вниманието си, той успя да се обърне, прикривайки гърба си от погледа ?. После тръгна към тунела, а тя се позанимава още малко, преди да се сети за мисията си.

Когато изтича покрай него, той отново се обърна.

- Как да го наричам? - извика момичето, преди да се изгуби в мрака.

- Майкъл, естествено. - Люси вече бе изчезнала и наблизо нямаше никой, който да го чуе как добавя: - На архангела, който води Божията армия.

Те крачеха един след друг в тунела - редица от синкавобели светлини, които се полюшваха и се губеха в мрака. Люси обикаляше колоната, подканяше възрастните мъже и увещаваше възрастните жени да не спират да вървят.

А Петрович знаеше, че тя е предопределена за по-велики дела. Той отстъпи встрани, улавяйки проблясващата й усмивка, когато момичето повдигна фенера, за да освети едновременно себе си и него.

- Ще изчакаме.

- Налага се - отвърна Петрович.

Той се върна при изоставения влак. Качването в него изцеди всичките му останали сили. Лежеше по корем на пода, безпомощен и задъхан, когато една самотна светлинка се спусна над лицето му.

- Намерил си автобус - рече лекарят.

- Спечелих си го. Бих се за него и го спечелих. - Петрович погледна нагоре и видя обувките на лекаря. - Ти също си можел да го направиш и е нямало да бъде толкова трудно, защото тогава все още е нямало Външни.