Невил Шут - На брега

Джон напусна площадката и тръгна надолу по пистата към Купата сено заедно с Еди Брукс — един от неговите механици. Под дъжда, около останките от катастрофиралите коли, той видя малка група, сред която стоеше и една жена. Смяташе да говори с механиците на Дон, но когато забеляза, че жената е със сухи очи, промени решението си и отиде да разговаря с нея.

— Аз съм пилотът на „Ферарито“ — каза той. — Много съжалявам, че това се случи, госпожо Харисън.

Тя наведе глава.

— Вие ги застигнахте и се блъснахте в тях, след като всичко беше вече свършило. Нямате никаква вина.

— Зная. Но все пак много съжалявам.

— Няма за какво вие да съжалявате — каза тя с усилие. — Той свърши, както беше искал. Никакви болести и всичко останало. Може би ако не беше пил това уиски… Не зная. Той свърши, както искаше. Вие негов приятел ли сте?

— Не съвсем. Той ми предложи да пийна преди ралито, но аз не поисках. Пих сега.

— Така ли? Е, добре сте направили. Дон щеше да се зарадва. Остана ли нещо?

Той се поколеба.

— Когато тръгвах от площадката, все още имаше. Сам Бейли изпи една чаша от него, и аз също. Може би момчетата са довършили бутилките.

Тя вдигна поглед към него.

— Кажете, какво искате? Колата му? Казват, че вече не струва.

Той погледна към останките от „Ягуара“.

— И на мене така ми изглежда. Но не, всъщност искам да натоваря колата си на неговия транспортьор, за да я върна в града. Управлението не е наред, но ще го оправя за Голямата награда.

— Вие се класирахте, нали? Е, добре, транспортьорът е на Дон, но той би предпочел да се използва за коли, които ще се състезават, а не за развалини. Добре, приятелю, вземете го.

Той беше малко изненадан.

— Къде да го върна?

— На мен не ми трябва. Вземете го.

Той помисли да предложи пари, но се отказа — времената вече бяха други.

— Благодаря — каза той. — За мен този транспортьор е много важен.

— Чудесно — отвърна тя. — Карайте и завоювайте Голямата награда… Нужни ли са ви някакви части от онова — тя посочи останките от „Ягуара“ — вземете и тях.

— Как ще се върнете в града? — попита той.

— Аз ли? Ще почакам и ще тръгна с Дон в линейката. Но казаха, че първо ще откарат ранените в болниците, така че вероятно ще се махнем от тук към полунощ.

Като че ли нямаше с какво да й помогне.

— Мога да взема някои от механиците.

Тя кимна и се обърна към един пълен, оплешивяващ мъж на около петдесет. Той изпрати две млади момчета да се върнат с Джон.

— Алфи ще остане с мен, за да уредим нещата тук — каза тя унило. — Вие продължавайте, господине, спечелете Голямата награда.

Той се дръпна настрана и говори с Еди Брукс, който стоеше в дъжда.

— Гумите са същия размер като нашите. Колелата са различни, но ако вземем също и главините… Онази „Мазерати“ катастрофира при Пързалката. Можем да огледаме и нея. Струва ми се, че някои части от предницата са като на нашата.

Те се върнаха при новопридобития транспортьор, закараха го обратно в здрача до Купата сено и се захванаха с вампирската си задача да свалят от мъртвите тела на катастрофиралите коли всичко, което би послужило на „Ферарито“. Когато свършиха, беше вече тъмно и те тръгнаха обратно в дъжда към Мелбърн.

Нарцисите в градината на Мери Холмс цъфнаха в първия ден на август, денят, в който съобщиха с преднамерена безпристрастност за случаи на лъчева болест в Аделайд и Сидни. Новината не я разтревожи особено. Всички новини бяха лоши: също като исканията за увеличаване на заплатите, стачките или войните. Затова умният човек не трябваше да им обръща внимание. Важно беше друго — че денят е ясен и слънчев, че първите й бели нарциси цъфтят, а зад тях жълтите са вече напъпили.

— Наистина ще бъдат изключително красиви — каза тя щастливо на Питър. — Толкова са много. Дали някои от луковиците не са пуснали по две стръкчета?

— Едва ли — отвърна той. — Това май не е характерно за тях. Луковиците се разделят и образуват още една нова луковица или нещо подобно.

Тя кимна.

— Ще трябва да ги изровим през есента и да ги разделим. Тогава ще имаме още повече и ще ги посадим ето тук, по края. Ще изглеждат чудесно след една-две години. — Тя замълча замислено. — Тогава ще можем да си берем букети от тях за вазите у дома.

В този прекрасен ден само едно нещо я тревожеше — на Дженифър й никнеше първото зъбче. Тя имаше температура и беше раздразнителна. Мери имаше книга, озаглавена „Първата година на детето“, в която се казваше, че това е нормално и че няма за какво да се тревожи, но все едно — тя се тревожеше.