Илса Бик - Чудовища - част 2

* * *

В камбанарията:

Том. Бяха го хванали. Тя трябваше да пусне чудовището и да направи нещо. И трябваше да го направи сега, точно сега, преди да е станало твърде късно. А дали можеше да се върне в себе си?

„Няма да има значение. Не мога да оставя Том да умре. Спри да си такова уплашено зайче и го направи! Това е за Том, за Крис, за Вълка и за Питър, за всички!“ Никой от тези, които обичаше, нямаше да е в безопасност, ако не опиташе. Трябваше да се довери на себе си, да спре да се бори с това, което беше, да пусне чудовището, да го остави да докосне Вълка. То и бездруго го искаше, а Вълка щеше да бъде най-лесен за достигане, защото интересът на чудовището беше селективен.

Тя се стегна и даде на тумора същност. Изгради тяло на гаргойл, стигна чак до края, както лекарите винаги искаха. Нахвърли цепнати очи, зъби-игли, люспи и крила, дълги като ятагани нокти и опашка като тризъбец. После си представи как чудовището се пресяга навън с люспеста ръка, усети да се измъква от ума ѝ - „туп-туп“ - на един-единствен нокът. Вълка реагира и обърна поглед, всъщност знаеше, че тя е там. И за секунда Алекс видя Том много по-ясно - с очи, които не бяха нейни. Нямаше размяна на мисли, нямаше проникновения, но тя беше в главата на Вълка за част от секундата.

Тя направи съобщението много просто, глупаво: „Погледни!“. И Вълка погледна.

Дейви беше по-труден, различен, по-лош - като да скочи от Черната скала, само че през нощта в нещо черно и лепкаво. Неговият език беше мрачен и тя го долови едва когато той се засили в потока на „вървивърви, давайдавай“. Тя мина за кратко. Бързо спускане - вътре и вън - без съобщение, Фин щеше да е там, да задържа момчето, иначе Дейви и всички Променени щяха да разкъсват хората на парчета. Тя не искаше старецът да я усети, все още не.

Още веднъж замайваща стъпка встрани, прегъване, падане зад клепачите в очите на Дейви...

И отново видя Том, този път през погледа на Дейви. Но фокусът на Дейви - толкова напрегнат и ярък, сякаш яздеше лазер - беше Фин. Миризмата му, очите му, дори гласът.

Старецът - неговият сигнал? - също беше там, на заден план, като тънка червена река през объркан пейзаж. Но не ревящата ярост на „давай-давай, върви-върви“, защото нямаше убийства за момента.

Тя остави чудовището да се понесе по течението за съвсем кратко време; да се влее от перспективата на Дейви към другите - всички изменени Променени: Том и Фин, и площадът, видени от различни ъгли и различни точки на същата река като бегъл поглед през безбройните фасети на очите на гигантска муха.

Защото Дейви и изменените Променени бяха мрежата на Фин, неговите предавателни кули, а обикновените Променени бяха в мрежа един с друг. Тя го знаеше, защото нито един от Променените - нито дори Дейви - не беше реагирал, когато Фин нарани Питър. Той нямаше нужда да използва изменените Променени, за да достигне до Питър. Но когато искаше да повлияе на Променените, които не беше изменил, трябваше да го направи през Дейви. Фин беше ограничен по същия начин както и тя. Променените бяха в различна верига, говореха един с друг на честота, която нито Фин, нито тя можеха да достигнат директно без нещо като вход.

„Прости команди, разнасяни на гърба на по-обобщен сигнал.“ Това трябва да беше начинът, по който Фин го правеше. За него Дейви беше входът в разговора. Когато Фин пришпорваше Променените, Питър приемаше само утечките също като нея. Колкото по-далеч беше Фин, толкова по-малко тя и Питър бяха засегнати от „давай-давай, вьрви-върви“.

Един-единствен сигнал, повторен и усилен през един-единствен канал, а после размножен. Точно както беше казал Джаспър.

Сега, когато Фин го беше усилил, когато се беше показал в устрема на Червената буря, тя усети чука и барабаненето, и помитащата сила на „давай-давай, върви-върви“, Алекс се пусна. Остави всичко да падне, всички онези бариери и стени, без да се сдържа, защото това беше скокът, за който баща ѝ се беше опитал да я подготви преди толкова много години на Черната скала, независимо дали го беше осъзнавал, или не. „Скочи при мен, скъпа! Рискувай и скочи!“ Това беше краят и беше завинаги. „Направи го, Алекс, направи го, направи го от любов, направи го за Том! Спаси го!“ Защото това беше последният и единствен възможен ход на играта.

Можеше да усети същото издуване в ума си, отстъпването встрани, трептенето и отместването.

Събирайки силите си, провеждайки колкото можеше повече от неистовата енергия на чудовището, тя махна всички бариери, всяка умствена защитна стена, и скочи. Усети как тя и чудовището падат и се разбиват в ревящия червен прилив на „върви-върви-върви-върви“, поглъщайки Дейви, поглъщайки Променените, когато чудовището - цялото жълти очи, зъби-игли и люспести ръце - изригна от дълбоката си мрачна дупка и се разгърна във внезапно кърваво цвете, за да се просмуче в Дейви, в изменените Променени и във всички други, дори в Питър: „вървивървивървивървивървиВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...“