Илса Бик - Чудовища - част 2

„Престани, Ели, престани! - Тя вдигна ръка, за да предпази очите си, наведе глава и заора напред, пробивайки път там, където такъв не съществуваше. - Том ще дойде. Както и Крис. Джейдън вече е тук, Грег също. Ти трябва само да се скриеш.“

- А! - момиченцето извика от болка. - Спри, спри! Заклещих се, заклещих се!

- Тихо! - изсъска Ели. „Само хората говорят, глупачке, искаш някой да чуе ли?“ Нетърпелива и уплашена до смърт, Ели видя, че усуканите пръсти на трънливите калини бяха стиснали косата на момиченцето на темето в гъста плетеница. - Добре, стой! - измърмори, сваляйки пушката. - Само не мърдай!

- Ох-ох-ох! - оплака се белокосото момиче, когато Ели задърпа с ръмжене. Присвило очи, детето оголи зъби. - Това боли!

- Защото е много заплетено - каза Ели извън себе си от страх и мислеше, че просто трябва вече да тръгват. Потрепвайки от бодежа на тръните, тя опипа плетеницата. Хвърли поглед към кучето си. Ушите наострени, устата затворена, ноздрите потрепваха, но нямаше истинска тревога. Това беше добре. Но глупавият възел не искаше да се разплете . Извади ножа от джоба си и отвори сребристосивото назъбено острие с палец.

Очите на момиченцето бяха като паници.

- Какво правиш?

- Ще го срежа.

- Защо? Не!

Ели отвори уста да ѝ кресне, но после каза:

- Аз съм Ели. Ти как се казваш?

- Деби. - Брадичката на момичето отново трепереше. - Тате ме наричаше Ди.

- Ди, не мога да разплета косата ти. - Още пращене на храсти някъде зад тях, но звукът изчезна, а тя беше съсредоточена върху Ди. - Трябва да я отрежа или да я изскубна. Скубането ще боли. Рязането няма.

- Не-е-е! - каза Ди, сините ѝ очи плувнаха отново. - Това е моята коса!

„Просто го направи!“ Ели плъзна назъбения край под оплетения кичур коса на момичето и сряза.

- Ще порасне отново.

- Но, но... - Ди продължи да се гърчи. - Не можеш ли да отрежеш клоните?

- Не, не мога. - Щеше да намушка това хлапе, ако не престанеше. - Спри да мърдаш! Само малко остана... - Вътрешностите и застанаха неподвижно, както искаше от Ди, когато Мина... изпухтя.

„О, боже!“ Мина не гледаше в посоката, откъдето бяха дошли, а напред, където искаха да отидат. Зад нея. Зад гърба ѝ.

- Какво? - попита Ди, когато Ели замръзна. - Какво и...

- Ш-ш-т! - С опънати нерви Ели се наведе, взе савиджа и бавно се изправи. Когато се премести, един клон на бор се счупи с хрущене. Ушите на Мина само помръднаха. Кучето ѝ изобщо не промени позата си, за да погледне към нея.

- О! - беше Ди и Ели разпозна тона, с който момичето ги беше предупредило във фургона: „Хей! Хей, всички!“.

Ели се обърна и това, което се промъкваше през дърветата, превърна червата ѝ в треперещо желе.

Беше само една, но, боже, това беше достатъчно. Момичето имаше зацапана ръждива алуминиева бухалка, което значеше, че се беше упражнявала.

И имаше още нещо, което беше съвсем характерно. Щом го видя, Ели веднага разбра как всички тези човекоядци ги бяха намерили изобщо.

* * *

В ужаса си това беше единственото нещо, за което всъщност мислеше. Как така човекоядците бяха тук и ги чакаха? Фин се промъкваше от юг. Това не значеше, че пътят на север беше чист, но тя, Джейдън и Крис бяха дошли в Рул от приблизително тази посока преди малко повече от дванайсет часа. Да, вярно, бяха се спуснали малко по на запад. Но не бяха налетели на човекоядци. Мина не беше предупредила нито веднъж. Тогава защо имаше такива сега?

Всички знаеха, че човекоядците се връщаха към познатото. Крис беше нещо познато. Както и Джейдън. Идеята на Крис беше да се използва като примамка, за да ги отведе далеч, за да могат Хана, Исак и другите да са в безопасност, а после да убият човекоядците, когато нападнеха. Само че никой никога не нападна.

След като бяха стигнали в Рул, всичко беше станало толкова бързо, беше станало направо спешно. Крис беше ранен лошо и почти умираше, после Том, а сега Фин идваше и голямото бързане да се махнат от града... е, накрая просто бяха забравили. Беше им се изплъзнало от ума.

И ето - планът на Крис беше подействал. Само че в грешния момент. Защото тук беше това момиче, а Ели познаваше само една човекоядка със зелен шал с цвят на лайм. Лена.

- Стой зад мен! - каза Ели, затвори ножа и го пусна в предния си джоб. Не си даде труда да види дали Ди има нещо против, само вдигна савиджа. Ръмжейки, сякаш казваше: „Дори не си го помисляй“, Мина беше застанала между тях и Лена.

Човекоядката спря за кратко на около десет метра. Очите ѝ вече не бяха толкова хлътнали, колкото преди. С изключение на шала дрехите ѝ бяха различни. От петната по бухалката Ели съдеше, че Лена беше спирала за няколко закуски по пътя, както татко ѝ спираше някога на бензиностанции за понички и вафли. Вече мършаво, момичето изглеждаше като вълк, сякаш ходенето, свежият въздух и времето, прекарано в гората, бяха подмамили животното навън от скривалището му. Или може би Лена най-после си беше отишла, чудовището я беше изяло отвътре, докато беше останала само ръкавицата на кожата ѝ.