Тя спря. Гърлото ѝ беше задръстено и едва можеше да вижда. Сякаш беше под вода. Боже, тя знаеше, че това ше се случи.
„Просто го кажи, Ели! - беше гласът от килера, онзи, който ѝ помогна да спаси Крис. Гласът, който беше съставен от всички, които някога беше обичала. Не беше ли чудесно, че някои от тези хора бяха още тук? - Кажи го бързо, скъпа, и ще ти олекне!“
- Ели? - обади се Том. Гласът му беше тих и нежен и той каза най-правилното нещо. Не „няма нужда да продължаваш“, сякаш тя беше някое глупаво малко дете, а: - Каквото и да кажеш, както и да го кажеш, ще бъде правилно.
„Послушай Том! - каза гласът от килера. - Той е умен.“
Тя вдиша бързо.
- Главно защото бях бясна на тате - Ели го изрече бързо, избута го навън и внезапно вече не плачеше. За част от секундата беше същото като излизането от пътеката на това открито пространство от небе и вода, което изглеждаше като златна лава. Сякаш беше излязла от собствения си път, за да намери вярната пътека към нещо, което беше истинско. - Той замина въпреки че аз не исках, а после умря и аз реших, че това означава, че не ме обича достатъчно. Но ти беше негова и ме обичаше. И това може би значи, че и той ме е обичал. - Тя отново плачеше. - Сбогом, Мина! - каза Ели и отвори шепата си. - Обичам те, момиче! Сбогом, дядо Джак! - А после успя да изрече и останалото: - О-обичам те, тате!
Опита се да гледа как Мина си отива, да види точно къде ще свърши кучето ѝ, но не успя. Всичко беше замъглено от водата долу и от сълзите в очите ѝ, а имаше и толкова много цветове, че сякаш Мина, татко ѝ и дядо Джак бяха навсякъде.
И може би беше така, защото раят също е навсякъде.
- Това е. - Том разбърка горещата вода в емайлирана лагерна чаша и загледа как тъмните гранули се разтварят, после поръси белия сняг на сметаната. - Наслаждавай се на всяка капка!
- Повярвай ми, ще го направя! - поемайки чашата безкофеиново кафе, Алекс отпи и въздъхна. - Вкусът му е толкова добър, че дори не ми пука, че е без кофеин. Сериозно, няма ли повече?
- Последно пакетче, докато не стигнем в Хютън. Освен ако не извадим късмет с някой супермаркет, който не е бил ошушкан. Или с някой „Старбъкс“. - Обгърнал собствената си чаша с лявата ръка, Том се подпря на един голям камък. Положи дясната си ръка върху раменете ѝ и нежно, загрижен за все още незарасналите ѝ ребра, той я придърпа малко по-близо. - Ако изобщо са имали „Старбъкс“ тук.
- Имаха. - Тя остави главата си да почива върху гърдите му. - Но мисля, че само в Маркет и... на остров Макинак? Да, помня, защото много хотели на острова нямаха климатици. Беше толкова горещо, когато идвахме, а татко пухтеше пред вентилатора и лицето му беше цялото в пот.
- Мой тип. Приоритетите му са били на място.
Огънят беше прегорял до жарки оранжеви въглени.
Право отсреша с брадичка върху лапите Бък беше полузадрямал, очите му бяха като цепки срещу блясъка. Том обичаше тази част от деня най-много - да седят и да говорят с часове, а понякога двамата само се взираха в пламъците. Тя се свиваше в него и той галеше косата ѝ. Да я оставя тук само с Бък за компания, не беше нещо, което му харесваше. Всяка вечер се надяваше, че тя ще каже: „Чакай секунда! Ще дойда с теб“.
- Крис каза, че Хана е споменала за кафене недалеч от университета, където са се събирали колежаните. - Том духна в чашата и засмука обратно една димяща глътка. Горещата течност се плъзна надолу по гърдите му, за да се разлее в стомаха му - топлина, която съответстваше на пулса на огъня срещу лицето му. - Може да извадим късмет. Бих смукал използван филтър, ако мислех, че ще помогне.
Тя се изсмя тихо.
- Колко е далеч?
- Щом излезем от Уакамао, на около сто и трийсет, сто и петдесет километра птичи полет.
- Дълга разходка.
Не можа съвсем да дешифрира тона ѝ. Може би защото за него дълга разходка беше нещо много специфично и толкова различно.
- Вероятно ще ни отнеме около седмица. - Той отпи от кафето. - Не е като да не сме вървели и преди. Вече го планирахме с Джейдън. Разбрахме се за места по пътя и за лесни ориентири, така че, ако нещо се промени, той би могъл да оставя съобщения. Като кафенето в Хютън. Той каза също така, че като преминем моста, ще стигнем до една стара синагога от червеникавокафяв пясъчник, която...
- Може да е по-добре - прекъсна го тя тихо, - ако аз не дойда.
За секунда той не можа да свърже думите със значението им. А после сякаш кафето замръзна в стомаха му. „Не, стига! Боже! Не и когато сме толкова близо!“ Том остави чашата си толкова концентрирано и грижовно, сякаш боравеше с експлозив.
Читать дальше