Илса Бик - Трилогия Пепел

- На какво? Знаеш ли какво е това, Питър? Разбираш ли защо бях... - едва не каза „избран“. - Как го правя? Какво означава?

- Не, но затова е бъдещето, Крис. Да станеш и да откриеш кой си. Важното е, че ме намери. Ти дойде тук и никой освен теб не може да го направи. Ти си наистина уникален. Стани нещо повече! Осмелявай се на повече! Мечтай различно и после учи децата! Дай им дара на познанието! Помогни им да се научат как да опитват, защото от това извира надеждата. Може ти да не го направиш, Крис, но едно от тези деца или техните деца ще открият как да пуснат отново светлините. - Ръката на Питър внезапно се изплъзна. - По дяволите! Съжалявам, но...

- Време ли е? Вече? - Сълзи изпълниха очите му. Не изглеждаше правилно, че всичко това - планината и долината, езерото - можеше да изглежда толкова перфектно, когато той беше толкова тъжен. - Ами ако не мога да те намеря отново?

- Ще ме намериш - гласът на Питър беше равен и много спокоен, сякаш ролите им се бяха сменили. - Можеш да се върнеш всеки път, когато поискаш. Всичко, което трябва да направиш, Крис, е да си спомниш как да сънуваш.

- Но аз се страхувам. - Той затвори очи. - Боя се, че отново ще направя грешка, голяма като с Лена. Ами Саймън?

- Саймън ще бъде това, което ще бъде. Ти ще правиш грешки. Разчитай на това! Ти си просто човек. Но ти намери своите хора, Крис. Върни се сега! Помогни им и им позволи да те излекуват! - Ръката на Питър обгърна врата му. - Довърши виното! Не искам да се съсипе.

Крис задържа последната сладка глътка върху езика си. „Ябълки - реши той. - Ябълки и мед.“

Обърна лице към приятеля си.

- Питър, аз... - Но забрави това, което искаше да каже, гласът му внезапно заседна в гърлото, когато най-после го видя такъв, какъвто беше сега.

Питър беше срещу слънцето. Замаяните очи на Крис успяха само да доловят груб силует - формата на главата, широките рамене, силните гърди и искрящия водопад от златна коса. Блясъкът около него беше толкова ярък, че Крис трябваше да затвори очи.

- Ш-шт! Знам. И аз те обичам! Всичко ще бъде наред, обещавам. - Питър постави хладна длан върху очите на Крис. - Събуди се сега, Крис, и им върни светлината!

Докосването на Питър изчезна. Когато Крис се събуди, Ели се взираше в него.

- Здрасти! Съжалявам, но Том каза, че е по-добре да тръгваме, докато още имаме дневна светлина. - Тя беше прегърнала платнен сак с размера на топка за софтбол в двете си ръце. Призрак беше зад нея. Когато кучето видя, че очите на Крис се отварят, дясното му ухо се вирна, докато остатъкът от лявото само трепна.

- Добре. - Той лежеше увит в спален чувал върху ароматна канадска ела. Не искаше да мърда, не още, боеше се да не скъса крехката паяжина на това видение. Тревожеше се, че няма да може да се върне.

- Крис? - Очите на Ели изучаваха лицето му, веждите ѝ се свиваха намръщено. - Ще се оправиш ли? Отново ли имаше лош сън?

- Не - каза той, седна и забърса влагата от бузите си.

На запад слънцето започваше да се стопява в езерото. Вятърът се беше усилил и пращаше ледени тръпки по гръбнака му. Събираха се облаци и повърхностите им блестяха като сочни праскови на залез. Някъде високо от дърветата дойде стакатото на кълвач. Аромат на изгоряло дърво увисна във въздуха. Той погледна към пращящия огън, където Алекс и Том седяха на ниски камъни. Не говореха, но Крис видя Том да поема ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. Не го заболя, може би защото вече беше свикнал, а това наистина не беше един от онези романи. Беше късен април, почти май и пролетта идваше, а това бяха неговите хора.

- Сигурен ли си, че си добре? - попита Ели.

- Да, добре съм. - Той се пресегна и обхвана бузата ѝ. - Този път, скъпа, беше наистина добър сън.

- Пространство - това беше всичко, което Том каза, когато Ели го попита. - Дай ѝ малко време, скъпа!

Време, пространство. Ели просто не разбираше. Имаше ужасно чувство за Алекс, което не можеше да изрази с думи, защото беше твърде оплетено в спомените за баща ѝ и за това колко странен беше той, когато се връщаше от Ирак. Спеше на пода вместо в легло. Просто... не беше съвсем при тях. Като Алекс.

А времето почти свършваше. С платнената чанта в двете си ръце Ели вървеше между Крис и Том, а Призрак, Джет и Бък ги следваха. Утре щяха да напуснат Огледалната точка, за да си проправят път от Уакамау към Хютън, а после през моста към Бакърения остров. Тревожеше се и за това. Хютън беше главен град. Големите градове бяха проблем. Не я успокояваше мисълта, че щяха да взривят моста, след като минат по него, ако се наложи.