Илса Бик - Трилогия Пепел

- Н-не, Фин - каза Алекс, като се мъчеше да изкара думите навън, и Том чу дълбоката отрова в гласа ѝ почти като ръмжене. - Н-нека аз ... ти п-покажа!

Гърбът ѝ се изви, очите ѝ заблестяха, чертите ѝ се изкривиха в някакъв вид сурова ярост, която той познаваше от битките, в които врагът се тълпи по скалите, а ти нямаш амуниции и всичко, което ти е останало, всичко, което разделя живота от смъртта, е тънката като бръснач граница на това, което тялото знае и би направило, за да се закрепи до последния възможен момент. В очите му Алекс, изглежда, порасна в нещо ново, сякаш се излюпваше от пашкул и разкриваше нещо не съвсем човешко, което живееше зад очите на момиче, чието лице беше гравирано с диамант в паметта му и все пак не истински познато и невидяно досега. До момента, в който тя се остави да се пречупи, остави маската да падне и се осмели да се разкрие цялата.

За част от секундата времето се събра, изду се като трептяща капка, готова да падне... а после се пръсна и разби.

И Алекс зави. Викът беше остър, толкова чист и пронизващ, като звука от свирката на баща ѝ, която сякаш призоваваше Том от безкрайната нощ на едно мрачно и отчаяно място, където живееше чудовището. Но това беше също и рев, зов за битка - връхлитащо кресчендо, което продължаваше и продължаваше, което изправи космите на главата му и натъпка сърцето в устата му.

- Алекс! - Той трябваше да направи нещо, трябваше да прекъсне това, да я измъкне, да измъкне и двамата. Пазачите бяха отстъпили, всички изглеждаха замръзнали. Без да осъзнава, Том също беше отстъпил крачка, но тръгна напред без ясна идея какво има намерение да прави, само знаеше, че трябва да я отведе оттук...

Но тогава отляво, точно зад Фин, главата на Дейви се завъртя рязко, онези луди червени очи се разшириха, когато и той започна да пищи, а неговият вик се сплете с този на Алекс и двата се сляха в едно. Отдясно Питър виеше, а Саймън и Пени пищяха пронизително. И тогава всички изменени и Променени завиха. Беше вик, който се издигна до безумен рев от много гласове, които се сливаха в един, в една-единствена нота. И този глас беше Алекс, беше Алекс и казваше...

* * *

На минути от Рул, все още в гората, по пътя за болницата Крис рязко дръпна юздите на Нощ. През дърветата отпред се надигна рев, от който го побиха тръпки. Беше нещо от телевизията, от съботите през есента, когато баща му се наливаше с бира и проклинаше „Росомахите“. Точно онзи тип крещящ рев, който издаваше колежанска тълпа на претъпкан футболен стадион. Но този вик също така беше неземен - един-единствен тон, съставен от много гласове, и Крис не можеше да разбере дали чува болка, или екстаз... или по малко от двете.

- Боже мой! - каза той, когато конят се изправи и изпръхтя. - Чуваш ли това?

- Да. А също и писъци, не само този... този звук. - Очите на Грег блестяха от неотложната нужда и от ранната утринна светлина. - Закъснели ли сме? Мислиш ли, че бомбите...

- Не. Щом чуваме това, щяхме да сме чули и експлозията. - „Или експлозиите.“ Идеята беше да не е останал никой, който да крещи, или поне не за дълго - Мисля... боже, мисля, че това са Променени.

- Крис! - Грег гледаше ококорено. - Променените не говорят.

„Сега го правят. Нещо им е дало глас.“ Звукът беше толкова зловещ, че Крис трепереше.

- Мисля, че казват нещо. Чуваш ли? Истински думи?

- Да, чувам - каза Грег. - Звучи като...

- ВЪРВИ, ВЪРВИ, ВЪРВИ! - С блеснали очи, пращяща от внезапната енергия, Алекс зави: - УБИЙ ФИН, УБИЙ ФИН, УБИЙ ХОРАТА МУ, УБИЙ ФИН, УБИЙ...

- Какво става? - изписка Мели. Обръщайки се диво, тя притисна ръце до ушите си, докато Променените ревяха. - Илайъс! Илайъс, какво правят те, какво...

- Не! - извика Фин, но гласът му беше глас в пустиня като малко зрънце. Беше като да слушаш писък, изгубен в бученето на водопад.

И тогава за Том всичко се разби, светът се разпукна в яростен водовъртеж от звук и движение - точно както в деня, когато светът умря, и в нощта, когато взривиха мината и земята под краката му потрепери. Само че сега вместо черно торнадо от птици, вилнеещи елени и объркани животни, мозъкът му се опитваше да се разпадне, а земята все едно се бе прозинала широко, за да го погълне завинаги... Този път краят принадлежеше на Променените.

Всички те се задвижиха като един, вилнеейки през площада. Хората на Рул крещяха, подхлъзваха се, заплитаха се едни в други в бързината да избягат, но нямаше къде да отидат. Бяха обградени от Променените, от мъжете на Фин и от хаос от коне, които цвилеха и се изправяха, а копитата им удряха по лед и земя, трошаха тела и разбиваха глави. Променените се завъртяха към хората на Фин, повечето от които все още се опитваха да вдигнат оръжията си, но бяха закъснели. Променените нападнаха - странните изменени Променени скачаха от цвилещите коне, а другите изглеждаха като марионетки, внезапно освободили се от конците си - и се хвърлиха към хората на Фин в едно кипящо безумие. Площадът избухна, когато мъжете на Фин започнаха да стрелят напосоки. Куршумите свистяха като вой на стършели. Беше като да гледаш сцена от филм, в която армия превзема село и скоро няма да има нито един оцелял.