Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

И чиниите, и чайниците, и съдовете, и масите, и столовете всичките не бяха лични, а колхозни, но хората се отнасяха грижливо към тях, не ги повреждаха.

Всичко освен храната го бяха донесли отгоре; в метрото не може да се измайстори нищо свястно. Добре че мъртвите, когато все още са възнамерявали да живеят, са си направили запас от всякакви неща: лампи, дизелови генератори, кабели, оръжия, патрони, съдове, мебели, нашили са си огромно количество дрехи. Сега местните могат да износват всичко това вместо тях като след по-големи братя и сестри. Ще стигне за дълго време. Хората в цялото метро са не повече от петдесет хиляди. А в Москва по-рано са живели петнайсет милиона. Излиза, че всеки има по петдесет такива роднини. Тълпят се безшумно, протягат мълчаливо износените си дрехи — вземи моите, един вид, почти нови са, на мен вече са ми умалели.

Остава само да провериш вещите им с дозиметър — дали не щрака твърде много — да им благодариш и можеш да ги използваш.

Артьом се добра до опашката за чай, залепи се последен.

— Артьом, къде там, какво ти става! На опашка тръгнал да се реди! Сядай, какво стоиш... Да ти сипя ли топличък?

Тук се разпореждаше Дашка Шубата, жена на вид вече към петдесет години, но абсолютно нежелаеща да мисли за това. Беше дошла в Москва от някаква дупка край Ярославъл три дни преди всичко да се сгромоляса. За да си купи шуба. Купила си я беше — и оттогава не я беше сваляла нито денем, нито нощем, нито когато ходи в клозета. Артьом никога не ѝ се надсмиваше — ами ако у него беше останало такова късче от предишния му живот? Месец май или сладоледът, или сянката от тополите, или майчината усмивка?

— Да. Благодаря, лельо Даш.

— Все ме лельосваш! — възкликна тя е упрек и кокетство. — Е, какво става там, горе? Как е времето?

— Дъждец.

— Ох, пак ли ще ни наводнява? Чуваш ли, Айгул? Дъжд, казват.

— Аллах ни наказва. Заради греховете. Гледай да не ти изгори свинското.

— Защо веднага този твой Аллах? Тя веднага — Аллах! А, наистина загаря... Как е твоят Мехмед, върна ли се от Ханза?

— Трети ден го няма. Трети!

— Не се измъчвай така...

— Кълна ти се, Даша, намерил си е той там някоя! От вашите! В грях...

— Ваши, наши... Ти какво така... Всички сме тук, Айгулушка... Всички сме заедно...

— Намерил си е някоя дашна, в Аллах ти се...

— А ти самата да му беше давала по-често... Мъжете — те нали са както котките... Тикат се, докато не намерят...

— Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска!

— намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.

— Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.

— Благодаря.

Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.

— Поздравявам всички присъстващи, дамите отделно! А кой тук е за чай? Тогава съм след теб, Колюн. Чухте ли вече за Ханза?

— Какво за Ханза?

— Границата е затворена. Както е казал класикът, светна червено, няма минаване 1. Петима наши са заседнали там.

— Виж какво, Айгулка, гъбите си разбъркай там, гъбките.

— Но моят е там! А аз какво! Аллах... Как така е затворена? А, Кстантин?

— Затворена е и туй то. Не е наша работа. Заповедта си е заповед.

— Ето че пак воюват! Сигурно с Червената линия пак воюват, а? Дано поне да пукнат всичките там най-накрая!

— А кой знае, а, Костантин? При кого да отида аз? Та моят Мехмед...

— Това е само за профилактика. Тъкмо идвам оттам. Някаква търговска карантина. Скоро ще отворят. Здравейте.

— О, здрасти, мъжага. На гости при нас? Откъде?

— От Севастополска съм. Мога ли да поседна тук?

Артьом престана да диша горещата пара, откъсна се от бялата нащърбена чаша със златен кант. Старецът се беше дотътрил дотук, беше го намерил, и сега крадешком, с крайчеца на окото, го изучаваше. Добре. Няма да тръгне да бяга от него.

— А ти как се добра до нас, дядка? Щом са закрили всичко? — Артьом предизвика упорития старец да го погледне в очите.

— Промъкнах се последен — онзи не мигаше, не извърна поглед. — Веднага след мен затвориха.

— Щяхме да сме си много добре и без тях, без тази Ханза! А виж, те, без нашия чаец, без гъбките — нека да опитат нашите, готованците! Ще оцелеем с божията помощ!

— Ще я отворят! А ако не я отворят? А моят Мехмед?!

— А ти, Айгулка, отиди при Сухия. Той ще намери твоя Мехметик за нула време. Няма да вземе да го зареже, я. Чайче може би? Опита ли нашия?