Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

— Няма да откажа — с достойнство люшна брада самозваният Омир.

Той седеше срещу Артьом, сърбаше от местната гъбена отвара, горделиво, но безпричинно наричана чай — истинският чай, разбира се, беше изпит напълно още преди десет години — и чакаше. Артьом също чакаше.

— Кой чака за вряла вода?

Артьом застина — беше дошла Аня. Стоеше, без да го забелязва, с гръб към него.

— Трудиш ли се днес, Анют? — веднага я включи в разговора Шубата, докато бършеше ръце в протритите кожени джобове.

— Гъбки?

— Гъбки — отговори Аня гърбом само и само да не се обръща; значи, всичко беше видяла.

— Кръстът май, а? Заради навеждането.

— Оставете ме на мира, лельо Даш.

— Гъбите не са свине! — изказа се кривогледата, набита Айгул, като подсмръкна неодобрително. — Какво ти навеждане! Я опитай да газиш в лайната!

— Сама гази. Всеки си избира работа, която му е по душата — възрази монотонно Аня. Възрази монотонно, но Артьом знаеше — точно когато говори с такъв глас, спокоен — може да удари. И изобщо — всичко може, обучена е. С такъв баща...

— Не се карайте, момичета — избуча разчертаният Константин. — Всички професии са нужни, всички професии са важни, както е казал класикът. Ако нямаше гъби, с какво щяхме да храним прасетата?

Гъбите печурки растяха в затрупания северен тунел, един от двата, които по-рано водеха към станцията „Ботаническа градина“. Триста метра гъбени плантации, а след тях — и свинеферма. Бяха изтикали свинете по-нататък, за да не вони толкова. Сякаш триста метра повече можеха да ги спасят. Спасяваше ги друго — механизмът на човешките възприятия.

Върналите се отнякъде усещаха ден-два отвратителната свинска воня. После привикваха. Аня не привикна веднага. Местните жители отдавна не усещаха нищо. Те нямаше и с какво да сравняват. А Артьом имаше.

— Добре е, когато гъбите са ти на душата — изрече той отчетливо, вперил поглед в тила на Аня. — С гъбите е по-лесно да се разбереш, отколкото с хората.

— Напразно някои говорят с такова презрение за гъбите — каза тя. — Има хора, които на пръв поглед не можеш да отличиш от гъби. И болестите им дори са едни и същи. — Аня най-накрая се обърна към него. — Ето например днес при мен. На половината гъби има някаква гнилоч. Гнилоч се е появила, разбираш ли? Откъде се е взела?

— Каква гнилоч? — обезпокои се Айгул. — Само гнилоч ни липсваше тук, Аллах да ни е на помощ!

— Някой да иска чай? — появи се Шубата.

— Та набрах кошница гнилоч — каза Аня право в очите на Артьом. — А по-рано си бяха нормални гъби. Здрави.

— Това е направо някакво бедствие! — поклати глава Артьом. — Гъбите са се вмирисали.

— А какво ще ядем? — отбеляза с основание Шубата.

— Но разбира се, нима това е бедствие? — отговори му тихо и с желязна нотка Аня. — Виж, когато великия герой и спасителя на цялото метро вече никой не го възприема сериозно — ето това е бедствие!

— Да вървим, Айгулка, да вземем глътка въздух — повдигна нарисуваната си вежда Шубата. — Тук нещо започва да става горещо.

— Ъхъм... — Омир се изправи подир останалите.

— Не — спря го Артьом. — Ето. Ти нали искаше да послушаш за героя? За Артьом, който е спасил цялото метро? Ето, слушай. Чуй истината. Мислиш ли, че на хората им е до това?

— Защото хората си имат своя работа. Истинска работа. Да се трудят. Да хранят своите. Да отглеждат деца. А когато някой се пречупи и не може да си намери работа и си измисля всякакви глупости — да, това вече е бедствие. — Аня беше заела позиция и го обстрелваше с откоси: кратък, кратък, продължителен.

— Не, бедствие е, когато човекът не иска да живее като човек, а иска като прасе и като гъба — отговори Артьом. — Когато само за едно нещо го е грижа...

— Бедствие е, когато гъбата реши, че е човек — каза Аня вече без да крие своята неприязън. — И никой не му казва истината, за да не го разстрои.

— Наистина ли по гъбите има гнилоч? — попита вече доста отдалечилата се Дашка Шубата.

— Наистина.

— Пфу, да му се не види.

— Аллах ни наказва! — заяви гръмогласно Айгул от разстояние. — За греховете! Защото ядем свинско, ето защо!

— Хайде, върви и ти... Върви... Гъбите те зоват... — побутна застиналата Аня Артьом. — Кашлят, кихат. Къде си, мамо, казват.

— Мръсник си ти. Безполезен.

— Върви!

— От гъбите по-скоро ще го дочакаш.

— Върви! Хайде, върви!

— Върви ти. Сам върви. Хайде, връщай се там, горе. Ако щеш, над целия град разгърни антената си. Прережи си гърлото с твоите оплаквания. Там няма никого, разбра ли? Никого. Всички са измрели. Радиолюбител. Тъпак.