Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на лъчите на фенерите да проникват надалеч. Тунелите не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.

Дори тук, само на триста метра от станцията, беше зловещо. За да заглушат шепнещия страх, хората дърдореха.

Огънят — недосушени цепеници — леко димеше.

Тунелът, разбира се, беше жив; той дишаше със свистене, всмукваше дима от огнището със своите пробити бели дробове с наслаждение, сякаш пушеше. Димът се виеше, излиташе нагоре и изчезваше в обраслите трахеи на вентилационните шахти.

По-нататък стоеше дрезината с ръчки, с която смяната беше дошла тук. Триста метра до станцията. Ако някой дойде от северната чернота на ВДНХ, патрулът трябва да поеме удара върху себе си и ако се наложи, да загине, а на станцията да изпрати един човек, „оцелелия“. За да ги предупреди. За да успеят децата да се скрият, а жените — да вземат оръжието и заедно с мъжете да препречат входа.

Това беше работило винаги; затова и до днес, вече повече от две десетилетия, ВДНХ беше обитаема. Но през последните две години дори и да се появеше някой тук, то беше по недоразумение. Последната страшна заплаха и за станцията, и за цялото метро бяха черните — загинали, унищожени с ракетна атака точно преди две години.

И всеки на Изложбата 2помнеше кой е спасил хората от тези твари — Артьом.

Сега на север от ВДНХ имаше само поредица от загинали, пусти станции, първата от които беше Ботаническата градина. Градината беше плитка, съвсем близо до повърхността и херметическите врати, които би трябвало да отсичат горния от долния свят, бяха разпечатани и разбити. Животът в Ботаническата градина беше невъзможен, а какво започваше след него, беше безинтересно за хората. Затова краят на света минаваше точно през мястото, до което достигаше светлината от огъня. А по-нататък беше космосът.

Обградени от вакуума чрез чували с пясък, свалени в бруствера, седяха патрулните. Калашниците им бяха наредени в пирамида. Върху огъня грееше търбуха си очукан, окаден чайник.

Артьом се разположи с лице към огъня и с тил към пустотата на тунела. До себе си настани Омир, когото специално беше довел в тази тиха пустота; не искаше да слуша разказа му там, на велосипедите, пред всички. Съвсем без свидетели нямаше да се получи, но поне можеше тези, които им пречат, да са по-малко.

— Не бива с гръб към тръбата! — изцъка му Левашов.

Но Артьом сега вярваше на този тунел. Беше се научил да го усеща.

Останалите насядаха така, че да не свалят погледи от пастта на тунела. На Омир му беше казано да говори тихо, за да не възбужда останалите; но той не умееше тихо.

— Това градче се нарича Полярни зори. Намира се на Кол. ския полуостров. Край него има АЕЦ, при това, забележете — в работно състояние. Централата има срок на експлоатация още сто години! Защото захранва само един град. А те са превърнали града в крепост. Построили са ограда от колове, сложили са и други укрепления. Организирали са прилична отбрана. Наблизо е имало военни части, охранявали са атомната електроцентрала, от тях тези Полярни зори са си набавили гарнизон. Местата наоколо са опасни, север си е. Но тези се държат. Централата им дава и светлина, и топлина — за стопанството. Така че...

— Какви ги измисляш, а? — извика му от другия край Левишев — червени очи, месести уши и някак странно растящи нагоре мустаци. — Какви ти проклети зори! Та по-нататък по тръбата след Ботаническата няма никого освен бродещи кучета! Не ни стигаше една откачалка, та се пръкна и втора!

— Те сега ще си направят свой клуб тук — намигна Арменчик, чистейки с нокти заседналото между зъбите му парче свинско месо. — Клуб на мечтателите и романтиците „Алените платна“.

— Кой е приел този сигнал? Кой е говорил с тях? — Артьом гледаше стареца в брадата, в движещите се устни, четеше по тях като глух.

— Аз... — започна отново Омир. — Аз самият съм от тези места. Архангелск. Та през цялото време се опитвах да диря — може да е останал някой от нашите. Слушах... Търсех. И все пак намерих. Наистина моят Архангелск мълчи. Затова пък Полярни зори! Цял град, представяте ли си? На повърхността! Топла вода, осветление... Но най-забавното е, че там, при тях, се е съхранила прекрасна електронна библиотека. На магнитни носители, на компактдискове. Цялата световна литература, киното... Представяте ли си? Някъде има електричество, колкото щеш...