Джон Броснан - Небесните господари

— Мога да те унищожа. Контролирам напълно лазерната система. Ако не приемеш моите искания, ще стрелям.

Военачалникът помълча и каза:

— БЛЪФИРАШ, МОМИЧЕ. МОИТЕ САМУРАИ ВСЕКИ МИГ ЩЕ НАХЛУЯТ В ТВОЯ КОМАНДЕН ПУНКТ.

— В този миг твоите самураи узнават какво е поражение — каза му Джан. — В кораба има роботи. И те, както лазерите, са под мой контрол. А сега ще чуеш ли какво искам?

Ашли се обади:

— Защо си губиш времето с искания? Дай да го пръснем този.

— Искам Сирай, ако е жива.

— Е да, но нали ти каза, че ако е жива, сигурно е в другия кораб. Хайде да си постреляме. Само един лазерен лъч и от този водород ще стане страхотен фойерверк.

— МОМИЧЕ, СТАВАШ ДОСАДНА. ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ ТИ СЕ СТОРИ БЕЗКРАЙНО.

Джан се блазнеше да направи каквото иска Ашли, но не можеше да се насили за такава заповед. За втори път не й стигаше воля да унищожи „Господаря Панглот“.

— В онзи кораб има жени и деца. Не мога да ги убия — каза тя на Ашли. — Вместо това искам ти и Карл да стреляте по соплата на „Господаря Панглот“. Унищожете ги до едно.

— Уффф, не е забавно.

— Направи каквото ти казвам — заповяда Джан.

Ето я и първата проверка. Кой всъщност контролираше Небесния ангел?

Неочаквано тънка нишка тюркоазена светлина се появи между едно от соплата на „Господаря Панглот“ и невидима точка над командния пункт. Металното тяло на соплото почерня и се сгърчи. Изникнаха още светлинни лъчи. И други сопла се свиха като плодове, хвърлени в огън.

Военачалникът изкрещя от ярост.

„Господарят Панглот“ ставаше неуправляем. Нито рулевите, нито компютърът можеха да се справят с внезапната загуба на толкова много сопла от дясната страна. Той рязко зави, губеше височина.

Небесният ангел го последва надолу, маневрираше с бързина и точност, които Небесните господари бяха загубили преди векове. Тюркоазените лъчи пронизваха въздуха. Още сопла се разкривяваха в метални буци.

— МОМИЧЕ! МОМИЧЕ! — изрева военачалника. — ЩЕ ГОВОРЯ С ТЕБЕ! СПРИ СТРЕЛБАТА. ЩЕ СЕ РАЗБЕРЕМ! КАКВО ИСКАШ?

— Твърде късно е за това — студено каза Джан.

— Така си е — съобщи Ашли. — Скапахме соплата до едно. Време е за стабилизаторите и крилата.

Джан гледаше как лъчите режат като ножове огромната опашка и страничните перки на „Господаря Панглот“. Когато спряха, въздушният кораб беше абсолютно безпомощен. Сега съдбата му зависеше от капризите на ветровете. С наклонен надолу нос той се понесе над града. Огромните нарисувани очи, които някога вдъхваха ужас в Джан, сега й се струваха смешни.

— ГОВОРИ, МОМИЧЕ! ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ТВОИТЕ ИСКАНИЯ!

— Какво стана със самураите? — Джан попита Ашли.

— Които бяха нахълтали вътре, вече са мъртви — каза Ашли. — Някои избягаха от корпуса с планерите. Другите също умряха.

„Толкова много смърт“, безчувствено си помисли Джан. Нямаше избор.

— Добре — каза тя. — Сега да се оправим с „Ароматния бриз“.

Когато видя участта на „Господаря Панглот“, командирът на „Ароматния бриз“ обърна своя кораб и се опита да избяга с пълна скорост. Небесният ангел имаше много повече работещи сопла и лесно го настигна. Японецът не говореше английски, но Карл можа да преведе заповедта на Джан за капитулация на съвършен японски. Отначало командирът отказваше и изстреля няколко снаряда по Небесния ангел, за да покаже волята си за съпротива. Но щом лазерите прегориха първото безценно сопло, той бързо омекна.

Придружена от десет метални паяка, Джан се прехвърли в „Ароматния бриз“. Очакваше неприятности, но напразно си хабеше нервите. Командирът и неговите хора изглеждаха учудващо покорни, навсякъде я посрещаха с наведени глави, самураите й предлагаха мечовете си с дръжките към нея. Но тя бързо разбра в какви ужасни условия са живели пленниците от „Господаря Панглот“. Сравнени с тях, даже дните на нейното робство й се сториха поносими.

Влезе в поредната смърдяща стая. В нея живееха трийсетина прегладнели нещастници. Изненада я висок скелет, покрит с увиснала кожа, който си проби път напред и се бухна на колене пред нея.

— Мое мило момиче, моля те, спаси ме от този ад! — извика той, кършейки ръце. — Помниш ли как ти помагах? Как те храних и ти дадох подслон?…

Смаяната Джан позна в мъжа пред себе си Гилдмайстора Баниън. Докосна с пръст клеймото на бузата си.

— Да, всичко помня. И за благодарност няма да заповядам на тези мои метални приятелчета да те накъсат на парчета.

И излезе от стаята. Някога една от учителките й каза, че да си отмъстиш някому е доста неудовлетворително преживяване. Но Джан усещаше колко е приятно всъщност…