Джон Броснан - Небесните господари

Джан не споделяше увереността на Ашли и Карл. Колко време ще отнеме скачването на Небесния ангел с кулата? После ще трябва да извърви цялото разстояние от носа до командния му пункт. А това колко ще продължи? Тя тичешком се върна на наблюдателната площадка. Небесният ангел вече беше достатъчно близо, за да вдъхва смут с огромните си размери. Сянката му вече закриваше покрайнините на града.

Зад него идваше „Господарят Панглот“, където се беше настанил военачалникът. Тя се вгледа в третия въздушен кораб. „Ароматният бриз“! Дали Сирай беше в него? Дали още е жива?

Тя дълбоко си пое дъх и влезе вътре.

— Ашли, аз трябва да говоря с Карл! — кресна тя.

— Е, добре де.

— Карл?

— На линия съм.

— Какво да правя, когато дойде Небесният ангел?

— Щом се скачи с кулата, ще наредя на бордовия компютър да отвори входа и да те допусне в Небесния ангел. Ти ще вземеш нашия софтуер от този компютър и ще го сложиш в бордовия компютър.

— Ясно, но ще ми стигне ли времето, преди да довтаса военачалникът?

— Това е донякъде съмнително — призна Карл. — Но какво може да направи военачалникът, дори да дойде? Небесният ангел разполага с автоматична защитна система.

— О, той ще измисли нещо, не се притеснявай — мрачно изсъска Джан.

Обикаляше залата и си събираше нещата — раницата, колана с мечовете, манерките, остатъка от храната… Тя се вцепени — някой се качваше по спиралната стълба, но видя, че е Фруза. Пантерата я изгледа и каза:

— Ти миришеш на страх.

— Не се учудвам на това — отговори Джан. — Виж, аз скоро ще се махна оттук. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

— Къде да дойда?

— Ами в едно голямо… нещо, то лети във въздуха.

— Небесен господар?

— Ъъъ… да — Ама че проклето животно! — Всъщност Небесен ангел. Ще дойдеш ли?

— Какво яде котката?

— Да ядеш ли? — Джан се намръщи. Добър въпрос. — Ами сигурно там вътре има припаси. — Надяваше се да има.

— Прясссно месссо?

— Хъм, съмнявам се — призна Джан.

— Котката оссстава тук.

На Джан тайничко й олекна. Дължеше голяма благодарност на пантерата, но никога не би могла да й се довери напълно.

— Е, добре. Благодаря ти за всичко, Фруза. Пази се.

Пантерата се задоволи с дълбок гърлен звук, изведнъж се обърна и си тръгна. „Странно животно“, помисли Джан.

— Джан, сега Небесният ангел ще се скачи с кулата — съобщи Карл. — Ще има вибрации.

Джан чакаше. Подът се разтресе, чу се приглушено дрънчене. Небесният ангел беше тук.

— Наредих да те допуснат в Небесния ангел — каза Карл. — Ще се изключа. Сега вземи софтуера.

Джан застана пред компютъра. Натисна бутона за изваждането на цилиндърчетата. Появяваха се влудяващо бавно. Чакаше да излязат останалите пет, преди да вземе своето, което съдържаше програмите на Ашли и Карл. Толкова бързаше, че когато се появи от машината, то се плъзна между потните й пръсти и тупна на пода. Сърцето й спря. Джан го гледаше объркано, очакваше да се разпадне на парчета. Но то изглеждаше невредимо. Наведе се, вдигна го бързо и го огледа отблизо. Дали си въобразяваше или сега по дължината му се забелязваше пукнатина, не по-дебела от косъм?

Но сега нямаше време да се тревожи за това. Пусна цилиндърчето в джоба си и препусна към вратата за тунела.

Вратата се отвори, тунелът зад нея като че беше станал много по-дълъг. Нямаше го кръглият люк — Джан гледаше вътрешността на Небесния ангел.

Втурна се по тунела и се озова в кръгла стая с подиум в средата, заобиколен от три редици удобни кресла. Меко звучеше музика. Приятен безполов глас каза:

— Добре дошла. Вие сте на борда на Небесен ангел A810JLX. Получих команда да ви допусна вътре, но нямам информация дали сте от делегацията за церемонията по кръщаването или сте от техниците по поддръжката.

— Тук съм, за да те кръстя — бързо каза Джан. — Името ти е „Алза от Минерва“.

— Така ли? — озадачено промърмори гласът. — Но това не е по нормалната процедура. Кой ви е упълномощил…

— Няма значение — прекъсна го Джан. — Трябва да стигна до командния пункт. Кой е най-краткият път?

— Ще наредя да ви придружат до там.

— Да ме придружат ли? — учуди се Джан. Нали в кораба нямаше живи същества.

От другата страна на кръглата стая се отвори врата и голям метален паяк се вмъкна на шестте си крака. Джан заотстъпва назад, издърпа дългия меч от ножницата.

— Нямате причини да се безпокоите — каза паякът със същия приятен успокояващ глас като другия в стаята. — Аз съм вашият придружител. Моля, последвайте ме.