Филип Рив - Дяволски устройства

— Рен? Какво правиш? Ела да ми помогнеш с това.

„Това“ се оказа мъртва малка кошута, с дупка в сърцето, която мама извади от лодката и се приготви да отнесе на „Дог Стар Корт“, където щеше да я нареже и осоли месото за зимата. Рен стана и отиде при нея, след което забеляза колко високо се беше изкатерило слънцето.

— Не мога! — каза тя.

— Какво?

— Трябва да се срещна с някого.

Хестър пусна кошутата на земята и се загледа в дъщеря си.

— С кого? Предполагам, с момчето на Саструджи?

Рен не искаше да започва нов спор, но тонът на мама беше достатъчен, за да я разпали.

— Защо не? — попита тя. — Защо да не се видя с него? Няма нужда постоянно да съм нещастна като теб. Вече не съм дете. Само защото момчетата не са те харесвали, когато си била на моите години…

— Когато бях на твоите години — отвърна мама с тих и заплашителен глас, — видях неща, за чието съществуване дори не подозираш. Знам на какво са способни хората. Затова двамата с баща ти се опитваме да те предпазим, като те държим наблизо, където ще си в безопасност.

— О, в безопасност съм си — отвърна горчиво Рен. — Какво мислиш, че може да ми се случи във Вайнленд? Тук нищо и на никого не се случва. Винаги казваш колко тежък живот си имала и колко голяма късметлийка съм, в сравнение с теб, но се обзалагам, че си живяла много по-вълнуващо от мен! Обзалагам се, че и тате е на същото мнение! Виждала съм го как гледа онази снимка на стария ви дирижабъл. Той обича да е навън, някъде из света и да лети. Обзалагам се, че все още щеше да води такъв живот, ако не беше принуден да остане тук с теб .

Майка ѝ я зашлеви. Шамарът беше силен и неочакван. Главата на Рен полетя назад и брачната гривна на мама одра бузата ѝ. Не я бяха удряли, откакто беше малка. Лицето ѝ пламтеше и когато докосна мястото, пръстите ѝ се обагриха с кръв от раната, която гривната беше отворила. Опита се да отвърне, но успя единствено да простене.

— Виж какво стана — каза грубо мама. Изглеждаше също толкова изумена, колкото Рен. Протегна ръка да докосне лицето на дъщеря си, този път нежно, но тя се отдръпна далеч от нея, хукна по плажа и се скри в хладните сенки под Анкъридж, като продължи да бяга под стария град, докато не излезе на пасищата зад него. Майка ѝ крещеше бясно някъде зад нея:

— Рен! Върни се! Върни се тук!

Момичето бягаше под прикритието на гората, за да не могат берачите в овощните градини да я видят, и тичаше, тичаше, като почти не мислеше накъде отива, докато не стигна разплакана и останала без дъх при скалите в най-горната част на острова, където я чакаше Гаргара.

Гаргара беше изключително мил и загрижен, покани я да седне на покрития с мъх камък, свали си шалчето от врата, избърса лицето ѝ и държа ръката ѝ, докато се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Какво има, Рен? Какво се е случило?

— Нищо. Наистина няма нищо. Майка ми. Това е всичко. Мразя я.

— Сигурен съм, че не е така. — Изгубеното момче коленичи до нея. Не беше отделил поглед от лицето ѝ, откакто беше дошла, поне така ѝ се стори, а очите му зад опушените сини очила, които носеше, я гледаха приятелски, мили и загрижени. — Късметлийка си, че имаш майка — каза Гаргара. — Нас, Изгубените момчета, ни отвличат още като малки. Никой не знае кои са майка му и баща му, макар че ги сънуваме понякога и си мислим колко хубаво ще е, ако ги видим. Ако майка ти се държи строго, значи те обича.

— Не я познаваш — отвърна Рен и си пое дълбоко въздух, за да спре да хълца. Когато се поуспокои, продължи: — Видях книгата.

— Тенекиената книга? — Гаргара звучеше изненадан, сякаш толкова много се тревожеше за Рен, че беше забравил за какво е дошъл във Вайнленд. — Благодаря ти! — каза той. — За една сутрин направи повече, отколкото екипажът на цял охлюв за седмица. Къде е?

— Не знам — отвърна Рен. — Имам предвид, че не знам дали трябва да ти казвам. Не и преди да ми споделиш какво представлява. Госпожица Фрея ми разказа всичко за историята ѝ, но… Защо някой би искал да я притежава? За какво служи?

Гаргара стана, отдалечи се от нея и втренчи поглед между боровете. Рен си помисли, че го е ядосала и обидила, но когато отново се обърна към нея, изглеждаше просто тъжен.

— В беда сме — започна Гаргара. — Чувала ли си за професор Пенироял?

— Разбира се — отвърна Рен. — Той е застрелял баща ми. Едва не е унищожил Анкъридж. Откраднал е дирижабъла на мама и тате и е отлетял с него…

— Е, също така е написал книга за тези неща — обясни Изгубеното момче. — Казва се „Хищническо злато“ и в нея се разказва за така наречените от него „пирати-паразити“, които се появяват изпод леда и обират градове. По-голямата част от написаното са пълни глупости, но се продават като топъл хляб в градовете, на гърба на които живеехме — северноатлантическите градове-салове и ледените бързоходи. Всички започнаха да си инсталират алармени системи против крадци от Стара технология и да проверяват долните части на корпусите си за паразити веднъж дневно. Това не позволяваше на охлюв да се закачи за тях.