Джулианна Бэгготт - Чисти

— Мислех, че завещанието на един човек са децата му.

Баща му го поглежда строго, сякаш Партридж е нахлул в стаята изневиделица.

— Да, имаш право. И това е едната причина да те повикам. В някои аспекти на твоето кодиране се забелязва известна резистентност.

Калъпите за мумии. Нещо не е наред.

— И кои са тези аспекти?

— Мозъкът и тялото на Седж приеха кодирането безпроблемно — отвръща баща му. — Генетично с него много си приличате, но…

— Кои аспекти? — прекъсва го Партридж.

— Интересното е, че става дума за поведенческия код. Сила, бързина, ловкост — всички физически аспекти реагират много добре. Усещаш ли някакви странични ефекти? Психически и/или физически? Загуба на равновесие? Необичайни мисли или спомени?

Ами, да, спомените! Все по-често се сеща за майка си, но няма желание да го сподели с баща си.

— Усещане за студ — отвръща Партридж, — появи се горе-долу по времето, когато разбрах, че ме викаш при теб. Изпитах истински студ.

— Интересно — отвръща баща му и може би за част от секундата изглежда засегнат от забележката.

Партридж посочва към окачените на стената схеми.

— Оригинални ли са? Не съм ги виждал.

— Двайсет години служба — отговаря баща му. — Подарък са.

— Много мило — казва Партридж. — Харесвам работата ти като архитект.

— Точно тя ни спаси.

— Нас ли? — прошепва Партридж. Останали бяха само двамата, семейството им се бе стопило до двама враждуващи помежду си противници.

И сякаш това маркира някакъв естествен преход. Баща му започва да го разпитва за майка му точно преди Детонациите, за седмиците преди смъртта й и за едно точно определено пътуване до морето, където бяха отишли двамата с Партридж — само той и тя.

— Даде ти да пиеш хапчета, нали? — пита баща му.

Сигурно има някой от другата страна на монтирания на стената компютърен екран. Той се взира в тях с празния поглед на наблюдателно огледало. А може би там няма никого. Може би баща му ги е отпратил всички. И все пак ги записват. Това е сигурно. В четирите ъгъла на стаята е монтирана по една камера с лъскаво като мънисто око.

— Не си спомням. Бях много малък. — Но Партридж помни сините таблетки. Трябваше да го отърват от настинката, но, изглежда, влошиха нещата още повече. От треската трепереше целият под одеялата.

— Тя те заведе на брега. Помниш това, нали? Брат ти отказа да отиде. Имаше мач. Тогава беше шампионатът.

— Седж обичаше бейзбола. Всъщност обичаше много неща.

— Сега не говорим за брат ти. — Трудно му е да произнесе името. След смъртта на брат си Партридж бе започнал да брои случаите, в които баща му го бе изричал — не бяха много. Майка му бе загинала в деня на Детонациите, докато помагала на оцелелите да стигнат до Купола, и затова баща му бе започнал да я нарича светица и мъченица, след което постепенно престана да говори за нея. Партридж помни как баща му казва: „Те не я заслужаваха. Погубиха я заедно със себе си“. Беше преди време, когато баща му говореше за оцелелите като за „нашите по-низши братя и сестри“. А лидерите в Купола, в това число и себе си, наричаше „благосклонни наблюдатели“. На моменти все още си служи с изрази като тези, но в делнични разговори оцелелите извън Купола са чисто и просто „несретници“. Неведнъж е чувал баща му да използва тази дума. А и самият Партридж трябва да признае, че голяма част от живота му е преминала в омраза към несретниците, погубили заедно със себе си и майка му. Напоследък обаче в часовете по световна история на Гласингс въпросът какво се бе случило наистина не му дава мира. Гласингс им внушава, че историята е гъвкава материя. Тя може да бъде променяна. Защо ли? За да разкаже по-приятна версия на събитията.

— Сега говорим за майка ти, която ти е дала хапчета, накарала те е да изпиеш нещо, и това е станало, след като заминахте.

— Не си спомням. Бях само на осем. Божичко. Какво искаш от мен?

Но още щом изрича тези думи, той си спомня слънчевите изгаряния, които бяха получили, въпреки че беше облачно, както и приказката за лека нощ за жената-лебед с черни нозе, която научи от майка си, докато боледуваха. Често вижда образа й мислено — къдравата коса и меките ръце с деликатни кости като на птичка. Жената-лебед беше също и кратка песничка. Имаше си мелодия. Към нея имаше и думи, които се римуваха, и различни жестове. Тогава майка му му каза: „Докато ти пея песента, дръж тази огърлица в ръката си“. Той я стисна силно в свития си юмрук. Върховете на огнените крила на лебеда бяха остри, но той продължи да я стиска.