Джулианна Бэгготт - Чисти

Еднорелсовият влак ги отвежда до входа на медицинския център. Охранителите показват значките си. След това регистрират Партридж, сканират ретините му и преминават през детекторите вътре в самия център. Като криволичат ту по един, ту по друг коридор, накрая тримата се озовават пред кабинета на баща му. Вратата се отваря, преди някой от охранителите да е успял да почука.

Пред тях стои жена от техническия персонал. Зад нея Партридж вижда баща си, който изнася лекция пред половин дузина техници. Всички са вперили погледи в редицата екрани на стената, показващи вериги с ДНК кодове, няколко двойни спирали в едър план.

Жената благодари на охранителите и отвежда Партридж до малко кожено кресло встрани от масивното писалище на баща му, разположено в противоположния край на стаята от мястото, където баща му работи с техниците.

Тогава баща му казва:

— Нали виждате? Това е пукнатината в поведенческия код. Резистентност. — Техниците приличат на ято подплашени гъски, изпитващи ужас от баща му, който продължава да го пренебрегва. Но това не е нещо ново. Партридж е свикнал с неговото пренебрежение.

Момчето се оглежда наоколо и забелязва няколко копия от оригиналните схеми на Купола, поставени в рамка и закачени на стената над писалището на баща му.

Партридж отново се пита защо е тук. Дали баща му не разиграва някакъв театър, може би се опитва да му докаже нещо? Партридж знае много добре, че баща му е умен и че всява респект, дори страх.

— Той е изключително податлив на всички останали видове кодиране. Но защо не сполучихме с поведенческото? — баща му пита техниците. — Е? Някакви идеи?

Партридж барабани с пръсти по страничните облегалки на стола и регистрира с поглед сивите кичури в косата на баща си. Личи си, че възрастният мъж е ядосан. Всъщност дори главата му се тресе от гняв. Откакто погребаха Седж, Партридж неведнъж беше виждал този гняв да бушува в гърдите на баща му. Седж беше умрял, след като кодирането му приключи и го приеха в Специалните сили, новия елитен корпус, наброяващ едва шестима млади възпитаници на академията.

— Трагедия — заключава баща му, сякаш положението ще стане по-приемливо, като му даде подходящо име.

Техниците се споглеждат и отвръщат:

— Не, сър. Все още не.

Със сключени вежди и зачервен месест нос, баща му впива гневен поглед в екрана, след което се обръща към Партридж, сякаш едва сега го забелязва. Възрастният мъж разпуска техниците, отпращайки ги с жест. Те си тръгват незабавно, изнизвайки се припряно през вратата. Партридж се пита дали, също като него, не ги обзема вълна на облекчение всеки път, щом напускат обкръжението на баща му. Дали не изпитват тайна ненавист към стареца? Партридж не би ги укорил за това.

— Е — обажда се Партридж, играейки с презрамката на чантата си. — Как върви?

— Сигурно се чудиш защо те повиках.

Партридж свива рамене.

— Да ми честитиш рождения ден на патерици? — От седемнайсетия му рожден ден са изминали почти десет месеца.

— Рожденият ти ден ли? — подхвърля баща му. — Не получи ли подаръка, който ти изпратих?

— Какво беше този път? — отвръща Партридж, потупвайки се по брадичката. Тогава си спомня. Подаръкът беше много скъпа химикалка със светеща лампичка в горния край. „За да можеш да учиш до късно — пишеше на малката бележка, прикрепена към подаръка — и за да се фукаш пред съучениците си.“ Дали баща му помнеше подаръка? Най-вероятно не. И дали изобщо бе написал бележката собственоръчно? Партридж не познава почерка на баща си. Когато беше малък, майка му измисляше гатанки, които подсказваха къде са скрити подаръците им. Разказа му, че баща му е започнал тази традиция в началото на връзката им — малки римувани гатанки и подаръчета. Партридж си спомня това, защото тогава го бе изумил фактът, че родителите му са били влюбени, макар и преди време. Та той не помни баща му да е присъствал дори на рождените му дни.

— Това, за което те повиках, няма нищо общо с рождения ти ден — казва баща му.

— Тогава в списъка следва бащински интерес към учението. Сигурно ще попиташ: „Научи ли нещо важно напоследък?“.

Баща му въздъхва. Дали някой друг си позволява да разговаря с него по този начин? Вероятно не.

— Научи ли нещо важно напоследък? — пита баща му.

— И други хора преди нас са строили Куполи. Това са праисторически градежи — Нюгрейндж, Наут, Мейсхау и така нататък.

Баща му се обляга назад. Кожата на стола му проскърцва.

— Помня първия път, когато видях снимка на Мейсхау. Тогава бях малък, на около четиринайсет. Намерих я в една книга за архитектурните паметници от праисторическата епоха. — Той спира да говори, вдига ръка към слепоочието си и започва да го разтрива с малки кръгови движения. — Това е един от начините да останеш безсмъртен, да построиш нещо, което да издържи на времето. Нещо като завещание. Оттогава не ми излиза от ума.