Скотт Вестерфельд - Грозните

Само че Толи провали старта на Перис — изтърси се там като някаква малка нежелана досадница и го остави с лош вкус на грозота в устата, да не броим това, че беше целият покрит с кал. Оставаше само да се надява, че има резервна жилетка към фрака.

Добре поне, че Перис не се ядоса. Даже каза, че пак ще бъдат приятели завинаги, щом като и тя стане красива. Но начинът, по който гледаше лицето й… Може би затова държат красивите и грозните разделени. Сигурно е ужасно да видиш грозно лице, когато през цялото време си заобиколен от толкова красиви хора. Ами ако тази вечер беше провалила всичко и Перис ще я вижда винаги такава — с кривогледи очи и рошава коса — дори след операцията?

Един автолет мина ниско над главата й и Толи приклекна. Най-вероятно ще я заловят тази вечер и тя никога няма да стане красива.

Заслужаваше да стане така, щом като постъпи толкова глупаво.

После обаче Толи си спомни какво обеща на Перис. Няма да позволи да я заловят тази вечер; трябва да се превърне в красива заради него.

С крайчеца на окото си забеляза встрани от нея да проблясва светкавица. Тя приклекна и предпазливо надзърна през листата на върбите.

Минаваше един от шефовете на охраната в парка. Беше красива втора степен, не беше от новите. В заревото на сигналните светлини красивите черти след втората операция се виждаха ясно: широки рамене и здрава челюст, правилен нос и високи скули. Жената излъчваше същия неоспорим авторитет, както и преподавателите на Толи в „Града на грозните“.

Толи преглътна сухо. Новите красиви имаха своя собствена охрана. Присъствието на някой от красивите втора степен в „Града на новите красиви“ можеше да има само едно обяснение: търсеха някого и бяха решени да го намерят на всяка цена.

Жената насочи фенерчето си към една двойка на пейката, осветявайки лицата им само за миг, колкото да се убеди, че са красиви. Двойката скочи на крака, но началникът на охраната само се засмя и им се извини. До Толи достигна нейният алтов уверен глас и тя видя, че новите красиви се успокоиха. Щом охраната казва, че всичко е наред, значи наистина е така.

На Толи й се прииска да се предаде и да се остави на милостта на охраната. Ако просто обясни как стоят нещата, жената щеше да я разбере и да уреди всичко. Красивите втора степен винаги знаят как да постъпят.

Но тя обеща на Перис.

Толи се отдръпна назад в мрака, опитвайки се да потисне ужасното чувство, че е шпионин и нарушител, след като отказва да се подчини на властите. След това се отдалечи под прикритието на храстите колкото се може по-бързо.

Вече близо до реката Толи дочу някакъв шум пред себе си. Една тъмна фигура се очертаваше на фона на светлините край брега. Не двойка, а самотна фигура в тъмното. Сигурно някой от охраната я причакваше в гъсталака.

Толи едва дишаше. Замръзна в крачка и тежестта на цялото й тяло се стовари върху едното коляно, а дланта й потъна в кал. Охраната още не я беше видяла. Ако Толи успееше да се притаи и да изчака достатъчно, тя сигурно щеше да продължи нататък.

Толи чака неподвижно в продължение на няколко безкрайни минути. Фигурата отпред не помръдваше. Сигурно тези от охраната знаеха, че градината е единственото тъмно място, през което можеш да влезеш или да излезеш от „Града на новите красиви“.

Крайниците на Толи започнаха да треперят от изтощение, а мускулите й едва издържаха неудобната поза, в която беше вече толкова дълго време. Но тя не смееше да прехвърли тежестта на другата ръка. Прошумоляването дори на една-единствена клонка щеше да я издаде.

Продължи да стои неподвижно; докато накрая мускулите й не поддадоха. А дали тази фигура отпред не беше просто игра на светлини и сенки? Дали не беше само плод на нейното въображение?

Примигна, опитвайки се да накара фигурата да изчезне.

Но тя продължаваше да стои на същото място, ясно очертана от трепкащите светлини край реката.

Клонче изпука изпод коляното й и пламналите от болка мускули най-накрая я предадоха. Но фигурата отпред остана все така неподвижна. Той или тя сигурно беше чул…

Явно човекът от охраната беше така любезен да я изчака най-накрая да се откаже. Сама да се предаде. Учителите понякога постъпваха точно по този начин. Караха те да осъзнаеш, че не можеш да избягаш, докато не си признаеш всичко.

Толи прочисти гърлото си. Тих, жален звук.

— Съжалявам — каза тя.

Тъмната фигура изпусна дълбока въздишка.

— Пфу! Спокойно, всичко е наред. Сигурно и аз съм те изплашила до смърт.