Мари Лу - Феноменът

След като ефрейторът си тръгна, момичето ми се усмихна обаятелно. Успях да установя, че едната й ръка, макар и покрита от ръкава, бе в гипс.

— Казармата ми е наблизо — подхвърли тя. В гласа й имаше острота, която ми подсказваше, че не се радва да ни види. — Какво ще кажеш да си починеш малко там? Можеш дори да вземеш със себе си и новата си играчка. — Изричайки го, момичето кимна към Джун.

Киеде. Тя въобще не се бе променила от онзи следобед, в който я бях срещнал, и когато я бях помислил за барманка с татуировка от пълзящи цветя. Преди да узная, че е патриот.

— Води ни — отвърнах аз.

Киеде помогна на Джун да ме поведе надолу през още една пресечка. Тя ни накара да спрем пред сложно гравираните входни врати на „Венеция“, многоетажна казармена постройка, съпроводи ни покрай един отегчен пазач, който стоеше на входа, а после и през главната зала на сградата. Таванът бе толкова висок, че ме накара да се почувствам замаян, но успях да зърна бегло републикански флагове и портретите на Електора, които бяха окачени между всяка от каменните колони и опасваха стените. Пазачи вече се бяха втурнали да заменят старите портрети с новите картини. Киеде ни водеше и не спираше да дрънка по съвсем произволни и незначителни теми. Черната й коса беше станала дори по-къса — подстригана на черта, която се равняваше с брадичката й, а гладките й клепачи бяха гримирани с тъмни, морскосини сенки. Не бях обърнал внимание, че двамата сме почти еднакви на ръст. Войници кръжаха напред-назад, а аз постоянно очаквах някой да ме разпознае от съобщенията за издирването ми и да вдигне тревога. Щяха да забележат Джун изпод дегизировката й. Или пък да осъзнаят, че Киеде не е истински войник. Тогава щяха да ни се нахвърлят и нямаше да имаме никакъв шанс.

Но никой не се усъмни в нас, а куцукането ми всъщност спомогна да се слеем с обстановката — видях още няколко войника с гипсирани крака и ръце. Киеде ни отведе до асансьорите… въобще не се бях качвал на подобно нещо, защото никога не се бях озовавал в сграда с пълно електрическо захранване. Слязохме на осмия етаж. Тук имаше по-малко войници. Всъщност минахме покрай съвсем пуста част от коридора.

Киеде най-сетне изостави закачливите си преструвки.

— Вие двамата изглеждате толкова добре, колкото канални плъхове — измърмори тя, докато почука леко по една от вратите. — Тоя крак още те тормози, а? Доста сте упорити, щом сте дошли чак дотук, за да ни откриете. — Тя се усмихна подигравателно на Джун. — От тези проклети, отвратителни светлинки, закачени на роклята ти, почти ослепях.

Джун размени поглед с мен. Знаех какво си мислеше. Как, за бога, бе възможно престъпна група да живее в една от най-големите казарми във Вегас?

Нещо зад вратата изцъка. Киеде я отвори, след което влезе с протегнати напред ръце.

— Добре дошли в нашия скромен дом — заяви с грандиозен замах. — Поне за следващите няколко дни. Не е много занемарено, нали?

Не знаех какво очаквах да видя. Може би група тийнейджъри или някоя тайна нискобюджетна операция.

Вместо това влязохме в стая, в която само още двама души ни очакваха. Огледах се изненадано. Никога преди не бях влизал в републиканска казарма, но тази сигурно бе отредена за офицерите — не бе възможно да я използват за настаняване на обикновени войници. Първо, това не беше някоя от онези дълги стаи, с редици от легла едно под друго. Това можеше да бъде луксозен апартамент за едно или две длъжностни лица. От тавана и лампите струеше електрическа светлина. Мраморни плочки в сребристо и кремаво покриваха пода, стените бяха боядисани в различни нюанси на светлосиво и виненочервено, а под диваните и масите имаше дебели червени килимчета, които служеха като подложки за краката на мебелите. Малък монитор бе окачен на една от стените и излъчваше безмълвно същите новини, които показваха и по джъмботроните отвън.

Подсвирнах с уста.

— Никак не е занемарено даже. — Усмихнах се, но веселата ми физиономия изчезна, когато хвърлих поглед към Джун.

Лицето й изглеждаше напрегнато под татуировката с феникса. Макар очите й да оставаха безизразни, тя очевидно бе недоволна и не бе впечатлена като мен. А и защо да бъде? Предположих, че нейният собствен апартамент бе не по-малко хубав от този. Очите й огледаха стаята с едно премерено движение и забелязаха неща, които аз вероятно никога нямаше да видя. Бързо и ловко като всеки добър войник на републиката. Едната й ръка се спря близо до кръста, където държеше чифт ножове.