Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Вниманието на Маклин обаче беше привлечено от радарния екран. Нямаше съмнение какво вижда на него. Погледна капитан Уорнър и се опита да заговори, но не можеше да използва гласа си няколко секунди. Най-накрая съумя:

— Приберете дежурните отвън. Запечатайте вратата. Атакувани сме. Размърдайте се!

Уорнър взе радиостанцията си и забърза навън.

— Повикайте Шор тук — нареди полковникът и сержант Бекър — лоялен мъж, който беше служил с Маклин в Чад и на когото винаги можеше да се разчита — веднага вдигна телефона и започна да натиска бутоните. От късовълновото радио се разнесе друг френетичен глас:

— Тук е радио Кей Кей Ти Зи в Сейнт Луис! Обръщам се към всички! В момента гледам огъня в небето! Навсякъде е! Господи Боже, никога не съм виждал подобно не… — последва пронизителен писък от статичен шум и всички далечни гласове изчезнаха в празната дупка, оставена от Сейнт Луис.

— Това е краят — прошепна Маклин. Очите му блестяха, а по лицето му лъщеше пот. — Готови или не, това е краят.

Дълбоко в него, вътре в ямата, която много дълго време не беше огрявана от светлина, Войника сянка изрева от радост.

На около четиридесет километра от Салина очуканата таратайка на Джош Хъчинс изхриптя като старец с храчки в дробовете. Той видя, че стрелката за температурата се насочи към червената зона. Макар всички прозорци да бяха свалени, вътре в колата беше същинска сауна и бялата му памучна риза и тъмносини панталони бяха полепнали по тялото му от потта. „О, Господи! — помисли си той, докато гледаше как стрелката продължава стремително към червената зона. — На път е да избухне!“

Приближаваше изход вдясно, преди който една очукана табела гласеше: „Поу-Поу! Гориво! Студени напитки! Километър и половина!“. Също така имаше забавна рисунка на някакъв дядка, яхнал муле и пушещ царевична лула.

„Надявам се да успея да мина още километър и половина“, помисли си Джош и зави по рампата. Колата продължи да се тресе и стрелката се беше настанила удобно в червената зона, но радиаторът още не беше гръмнал. Движеше се на север, в посоката, указана на знака на „Поу-Поу“. Пред него и на целия хоризонт се простираха огромните царевични ниви, чиито стъбла бяха израснали на височината на човешки бой и съхнеха под ударите на ужасната юлска жега. Двулентовият селски път минаваше точно през тях. Ни полъх не поклащаше стъблата. Просто си стояха от двете страни на пътя като непробиваеми стени и като че ли продължаваха по сто-двеста километра на изток и на запад.

Понтиакът изхриптя и се разтресе.

— Стига де — ядоса се Джош. Цялото му лице беше плувнало в пот. — Не ме оставяй точно сега. — Не му харесваше идеята да върви повече от километър пеша под това слънце; щяха да го намерят разтопен върху асфалта, подобно на мастилено петно. Стрелката продължи своя поход надясно, а на таблото светнаха червени предупредителни светлини.

Изведнъж се разнесе някакво пропукване, което накара Джош да си спомни за оризовките, които така харесваше като дете. В следващия момент предното стъкло притъмня от пълзящо покривало от някакви създания .

Преди да успее да си поеме въздух, един кафяв облак се промъкна през отворения прозорец на понтиака и веднага го покри с пъплещи, пърхащи и цвъртящи твари, които се пъхнаха в яката на ризата му, в устата, в ноздрите и в очите му. Изплю ги и ги изтърси от очите си с една ръка, докато с другата стискаше волана. Това беше най-ужасното тракане, което беше чувал някога — оглушителен тътен от пърхащи криле. Погледът му се проясни и Джош видя, че предното стъкло и вътрешността на колата са покрити с хиляди скакалци, които пълзяха по него, прелитаха вътре и излизаха навън през отворените прозорци. Включи чистачките, но тежестта на насекомите не им позволи да се отлепят от стъклото.

В следващите няколко секунди започнаха да отлитат от предния прозорец; в началото по пет-шест наведнъж, а в следващия миг цялата пърхаща маса се превърна в отлитащо торнадо. Чистачките се раздвижиха и размазаха няколко нещастни скакалеца, които бяха прекалено бавни. Изпод капака на понтиака изригна пара и автомобилът се разтресе. Джош погледна термометъра. Един скакалец беше кацнал на стъклото му, а стрелката отдавна беше подминала червената зона.

Това определено няма да се окаже моят ден, помисли си гигантът и изтупа останалите по ръцете и краката му насекоми. Те също отлетяха от колата и последваха огромния облак, който се движеше над изпечената от слънцето царевица в посока северозапад. Един от скакалците се блъсна право в лицето му и крилете му издадоха подобен на саркастични овации звук, преди да излети през прозореца след другите. Само двадесетина останаха в колата. Те пълзяха лениво по таблото и седалката до него.