Чайна Миевил - Морелси

— Шам! — викна Калдера.

— Ей сега ! — извика ѝ той.

— Знаех, че ще се сблъскате с тях, когато разбрах къде искате да отидете — продължи Сироко. — и имах ви имах доверие. Не можах да повярвам , когато дъртият кърт го повлече надолу. Не… можах… да… повярвам. Но продължих с вас още няколко мили, и ето ни тук. Ти схващаш ли какво е това? Това тук не ти са ню останки. Не са и архиостанки. Това е съвсем друга работа. Това е боклук от Небесата . Деи останки! и те са мои . — Възторгът ѝ внушаваше ужас.

— Ние имаме нужда от твоята помощ — каза Шам.

— Не, нямате. А пък и да имате, боя се, че няма да ви я окажа. Аз ти желая най-доброто съвсем искрено! Но съм дошла ето заради това и вече го имам. Затова голям късмет ти пожелавам!

Тя извади от един от многобройните си джобове микрофон. Колкото да беше мъничък, техниката в него усилваше така гласа ѝ, че да може да го чуе целият екипаж.

— Внимание, моля! — призова тя. — По-далече оттук не можете да стигнете. Мога ли да ви изляза с едно делово предложение? Аз си знам работата, вие имате превоз. Можем да се договорим.

Знам къде да отида, за да продавам. Това е моят лов, също както грамадният кърт беше вашият. На същите условия и със същите дялове, както и ако карахте къртиче месо. Мислите си, че къртовото се плаща добре? Защото не сте си имали досега работа с останки. А това не са какви да е останки, това е цяло състояние за всички нас.

— Добре — прекъсна я Шам, — обаче аз тръгвам с Шроук. Задръж ми скапания дял. — Той издигна глас. — Кой идва с нас?

Последва мълчание. „Какво говори за мен това — помисли си Шам, — искрената ми изненада от това, че никой не вдига ръка? Че никой не обелва дума?“

— Шам — обади се Мбендей. — Ние не сме изследователи. Ние сме ловци, които се грижат за своите приятели. Дойдохме за тебе, нали? — Някои от другарите на Шам бяха се вторачили алчно в мъртвия ангел. Други попоглеждаха смутено или изобщо не поглеждаха него и Шроук. — Затова нека се погрижим за вас. Вие представа си нямате къде отивате. — Мбендей вдигна ръце и ръкавите на коженото му яке изскърцаха. — Нито дали от другата страна изобщо има нещо.

— Това е мост — каза Шам. — Много ясно, че от другата страна има нещо.

— Едното не следва от другото — отвърна Мбендей.

— Бинайтли! — викна Шам.

Но харпунджията се прокашля и с дебелия си северняшки глас колебливо избоботи:

— Ела, Шам. Няма нужда да го правиш. и вие, Шроук.

Калдера издаде подигравателен звук.

— Хоб? — попита Шам. Фремло? — Те дори не го поглеждаха. Не беше за вярване.

— Пеш? — възкликна Фремло. — Над пропастта? Заради незнайно какво? Шам, моля ти се…

— Някой! — викна Шам.

— Ние дойдохме за теб — каза Вуринам. — и за твоите Шроук. Стигнахме чак до ангелите. Друго не щем. А сега се върни при нас.

— Кажете на Трус и Воам, че ги обичам, но ще продължа нататък — рече Шам, без да го поглежда.

— Аз идвам.

Беше капитан Нафи. Всички се вторачиха в нея.

Дори и Шроук се обърнаха. Нафи раздрънка веригите си и ги изгледа с величествена надменност, докато някой притича да ги отключи.

— Своето не мога да получа — рече капитанката. Погледна Калдера, Деро и най-сетне — Шам ап Сурап. — и затова нечия чужда философия все е по-добре от нищо.

Странно беше усещането да вървиш по линия, да не говорим за такава линия. Шроук, капитанката и Шам вървяха в колона по един. и от двете страни на моста на ужасяващо късо разстояние зейваше празнота. Зад тях се чуваше дрънченето и стърженето на бургии, докато екипажът разфасоваше останките под ръководството на вбесената Сироко. Викаха подире им „Сбогом“, ала ни Шроук, ни Шам, ни капитанката отговаряха.

Шам неотклонно гледаше напред, часове наред, съсредоточаваше се върху всичко освен ограждащата ги пропаст. Мислеше за екипажа, който измъкваше парчетии от стария ангел от калъфите им като зъби от уста и пълнеше количката за превоз, касапската палуба, складовете, трюма на „Медис“ с това неправдоподобно месо. Керамични, стъклени и стари метални механизми.

Мръкна се и те продължиха да вървят дотогава, докогато дори и с фенерчетата бе опасно да продължат в мрака. Хапнаха заедно. Шроук си мърмореха помежду си, понякога промърморваха по нещо и на Шам. Нафи мълчеше. Когато легнаха да спят, се завързаха за релсите — да не паднат, ако започнат да се мятат и въртят насън.

Събудиха се, когато слънцето още се показваше зад хоризонта, от дрънченето на прелитащите над тях птици куки.