Чайна Миевил - Морелси

— Их, значи… — произнесе тя със странен кротък глас. Краката ѝ задраскаха и заритаха борда на влака. Тя започна настоятелно да боде с кинжала си своята роботизирана обшивка, да се опитва да я смъкне от себе си, да се освободи от собствената си неволна хватка и да последва своята философия.

— Помагайте! — изкрещя отново Шам, докато посягаше да я хване и се опитваше да избегне оръжието ѝ, и Сироко дотърча, и Мбендей, и Бинайтли, който с точността на ловец изби ножа от ръката ѝ. Той се завъртя във въздуха и изчезна от очите им. Те я награбиха и заедно изтеглиха капитанката обратно на палубата.

— Их, значи — продължаваше тя да повтаря тихо. — Имам плячка да хващам. — Не се съпротивлява много.

— Вържете я! — изкомандва Мбендей. Хванаха капитанката и я държаха, докато Сироко ровичкаше с клещи и отвертки блокиралата ръка, докато тя щракна и я освободи. Екипажът изви ръцете на Нафи зад гърба ѝ и ги закопча.

— Проклетият му ангел! — Сега вече крещеше Сироко. Бе застанала върху „Пинчон“ с ръце на хълбоците, взряна надолу също като капитанката. Тропаше с крака и размахваше юмруци. — Няма го! Отиде! Каква беда!

Беше ли? Шам беше твърде изтощен, че да спори или да разбира. Не сваляше очи от Шроук. Деро се взираше надолу в тъмното, притаил дъх. Калдера сякаш аха-аха щеше да избухне. Гледаше с широко отворени очи, дишаше учестено и трепереше от възбуда.

Мостът беше от тухли и трегери. Той се извиваше надолу в дъга към вертикалната стена на пропастта, с опора, забита в брега на морелсите сред готов да се посипе чакъл, отъпкана почва и контурите на останки. Мостът, линията се губеше в прииждащия мрак. Изглеждаше безкраен.

— Няма начин да се крепи във въздуха — заяви Шам.

— Това е някакво вещество — рече Калдера. — Неизвестен ни материал.

— Някакво небесно вещество ли? — попита Вуринам.

Калдера сви рамене.

— А ти как мислиш? — попита тя.

„Ние сме тук — помисли си Шам. — Върху моста над нищото. Успяхме да се промъкнем покрай ангел хранител! Ние следваме своя път.“

Към Небесата. По единствената релса.

— Е… — обади се Фремло. Дейби се хвърли в мрака и веднага се люшна обратно, все едно беше получил световъртеж. — Значи стигнахме дотук — каза Фремло. — и сега какво?

По пътя, по който бяха дошли, на мястото, където Джак Присмехулника беше съборил ангела в пропастта, релсите бяха осеяни с отломки. Разчистването им би отнело часове.

— Сега какво ли? — кресна Деро. — Уф! Сега продължаваме !

В последвалата тишина не чуха пляскане на никакви крила.

Никога никое пътуване не е било подобно на това. Фаровете на „Медис“ бяха нищо — те посребряваха няколко метра напред, а навсякъде другаде бе черно чернило. Нямаше възли за завиване, нито стрелки за прехвърляне. Една-единствена издигаща се нощна релса. Шам нямаше наименование за тракането на влак над нищото по тухлени арки, всяка от които бе дълга цели мили, и всяка подпора подпираше който там етаж на вселената беше дъното ѝ.

Най-сетне мракът започна да се разсейва. Небето стана тъй нежно и чисто като всяка сутрин, а над тази чистота бълбукаше и се вихреше ширата на горното небе. Вдясно, вляво — въздух и пустота. Отзад и отпред — единствено мост. Под тях облаци — и в дълбините, и във висините облаци. и те продължаваха да се влачат по линията сред това небе без птици.

„Сега виждаме — мислеше си Шам. Далече от къртове, далеч от останки, отвъд самите морелси. — Сега просто ще видим.“ Беше го проумял.

Живот имаше. Забелягаха щъкане по релсите. Гущери — а щом ги имаше тези зверове, значи имаше и буболечки, с които да се хранят. Растителност върху петната по дървото. Мъничка екосистема между релсите, на път към Небесата.

Капитанката само гледаше втренчено, докато Сироко, сръчно боравейки с разни джунджурии, поправяше лявата ръка на Нафи. Екипажът бе закопчал ръката за парапета с тежки вериги, за да предпази самата Нафи.

— Ами ако просто няма край? — попита Шам. — Тази линия.

— Ако няма край — отвърна му Калдера, — значи дълго пътешествие ни чака.

Рано сутринта на втория ден те съзряха нещо да им препречва пътя. Някаква грамада. Докато се приближаваха, те се взираха в изпъкналата му предница с очи на муха, броните му с шипове, изкорубените му цеви и паникьосаният глас на Мбендей внезапно се разнесе от интеркома:

— Още един ангел! Иде насреща ни! Идва за нас! Пълен назад!

Хаос! Всички хукнаха, тичаха към позициите си, приготвяха се да обърнат посоката.