Чайна Миевил - Морелси

За човеците с техния разхвърлян разум, за Homo vorago aperientis един толкова стъклено прозрачен и педантичен стремеж е напълно безсмислен. Той е значително по-непонятен от бълнуванията на онези, които наричаме умопобъркани.

Ангелите, неотклонно и абсолютно разумни, клетото човечество не е способно да възприема иначе освен като безмилостни и побъркани убийци.

Шам преглътна. Зад капитанката, зад влака, пламтяща и стържеща грамада, идеше ангелът.

Колелата му бяха най-различни по големина — несъразмерна редица от колелета, зацепени една за друга зъбчатки. От него стърчаха оръдия. Нямаше прозорци, не му и трябваха. Никой не гледаше навън, не можеше да се погледне и вътре — той беше носеща се по релсите колесница на гнева, която сееше мъст. Там, където минеше, изгаряше храстите.

Дори и атеистите на „Медис“ шепнеха молитви. Шам преглътна. „Хайде, де — помисли си той. — Не спирай. Мисли!“

Пред тях бе твърде близкият хоризонт, краят на света. На същото разстояние от другата страна — ангелът. Беше по-бърз от „Медис“. Сметката беше проста: безнадеждно положение. Той щеше да ги стигне по-бързо, отколкото те — каквото и да бе онова нататък.

Капитанката не помръдваше, и като че изобщо не гледаше ангела — при цялата му чудовищност. Гледаше през него. Шам погледна приемателя в ръката си и видя сияещата точка на екрана. Направо беше забравил Джак Присмехулника.

— Всичко е загубено! — извика някой.

— Спукана ни е работата! — извика друг.

Шам усети как щом взе да пипа по машината, Дейби се напрегна. Спомни си как прилепът политаше към капитанката, докато тя бъзикаше копчетата, и присви очи. „Аз съм неговата философия“ — бе казала Нафи за големия кърт.

— Сироко — повика я Шам и размаха механизма. Щом той се размърда, Дейби заподскача. — Можеш ли да усилиш сигнала на това нещо?

Тя го огледа изпитателно.

— Може и да стане. Трябва още ток.

— Подключи го тогава към нещо! — Той се огледа и посочи интеркома на „Медис“. — Това дърпа ток от двигателя. Хайде де, каква търсачка си? Това ти е занаятът!

Тя извади някакви инструменти от колана си, изтръгна жиците от високоговорителите и ги оголи. Размота някакви неща, други оплете. Поколеба се мъничко, преди да бръкне с инструментите в търбуха на препускащия „Медис“. Чу се мощен трясък, всички машини на влака за миг се изключиха и пак се включиха.

— Олеле, главата ми! — извика Сироко. Всички го усетиха. Екипажът заохка — нещо се надигаше, жужеше, трептеше във въздуха, във веществото на влака. Дори и капитанката залитна. Шам трепна, стисна Сироко за ръката и пое приемника. Сега той беше вързан за вътрешностите на влака.

Дейби му пищеше. Посягаше да дере и дращи машината. Шам се вгледа. Екранът преливаше от светлина и блееше като овца, и светещото петно — Джак Присмехулника, се носеше с шеметна скорост.

— О, чук и щипци мои! — прошепна Вуринам. — Ти какво направи?!

— Усилих го — отвърна Сироко.

— С каква цел? — викна Мбендей. — Ускорила си кърта?!

— Колкото и да ми е неприятно да принизя това техническо постижение — каза Фремло, загледан съсредоточено зад тях, в ревящия ангел. Екипажът впери погледи нататък.

— Джак Присмехулника — каза унесено капитанката. — Джак Присмехулника сега е и ваша философия и вие му принадлежите. Ще ни се наложи да застанем лице в лице с него. — Дори и ангелът да я занимаваше, тя с нищо не го показваше. Капитанката се усмихна. Отиде до подиума си. Екипажът я наблюдаваше.

— Тя е права — каза Шам.

— Какво? — изсъска Вуринам. — Тя се е побъркала! Ти виждал ли си онова, дето ще ни сгащи? — Той посочи ужасната машина. — Това там е всичко друго, ама не и проклет кърт!

— Тя е права — настоя Шам. — Ние сме къртоловци и точно къртоловните ни умения са ни нужни сега.

и от двете страни — никакви линии: Не можеха да спуснат вагонетки. Експлозивният харпун на носа на влака безполезно сочеше не накъдето трябва. Вместо това се събраха на кърмата на „Медис“. Бинайтли стигна по-далеч — скочи долу на „Пинчон“ която се блъскаше зад тях, и изтича на края ѝ. Силуетът му се очерта на фона на грамадния ангел, на някакви си метри от него. Устата щипка на ангела се разтвори. Той изрева.

Смрачаваше се. Долу, под тътена на релсите, се чуваше друг тътен, тътнеше земята.

— Какво е това? — попита Калдера. В равнината зад преследвача им земята трепереше. и изригваше. Шам ахна, когато една къртичина се надигна на огромна височина. Към тях с рев се устреми бразда.