Джулиана Багът - Изпепелени

– Защо не? Може би това е единственият начин, по който ще успеем да възстановим нещата.

Форстийд се засмива.

– Какво е толкова смешно? – Партридж изпитва внезапна омраза към Форстийд. Лицето му почервенява от гняв. Щеше да е по-добре Форстийд да го беше ударил или поне да беше оспорил думите му. Но да му се присмива ...

– Като изследовател бих искал да ти обясня, че онова, което наричаш „лъжа“... – започва Хопс.

– Термин, с който аз дълбоко не съм съгласен – намесва се Пърди.

– Тази лъжа – продължава Хопс, като прави във въздуха жест за кавички – създаде основата, която позволява на хората да приемат себе си, да могат да се гледат в очите, да се обичат един друг и да продължават. Ако премахнеш това, тогава...

– Тогава какво? – пита Партридж.

– Ако ги лишиш от тяхната лъжа, те ще се самоунищожат – усмихва се Форстийд. – Ето какво. Какво ще кажеш за малко състрадание към хората вътре в Купола, а?

В стаята настъпва тишина. Тези мъже няма да бъдат на негова страна. Има други хора в Купола, които би трябвало да са на страната на Партридж – Лебедът например. Те са онези, които планират да сложат властта в неговите ръце – планът, който майка му се беше опитала да задейства отвън. Къде, по дяволите, са те сега? Партридж се нуждае от някакви подкрепления. Дори не е сигурен дали Форстийд казва истината. Дали лъжата държи тези хора заедно, или той просто се опитва да накара Партридж да мълчи?

– Искам да се срещна с Гласингс – казва Партридж.

– Гласингс? – повтаря Хопс.

– Старият ми учител по история на света.

Гласингс е един от тайните водачи на спящите клетки , които са част от Лебеда и човекът, осигурил хапчето, с което Партридж уби баща си. В известна степен Гласингс е този, който го беше въвлякъл в това. Би искал поне той да се появи отново в живота му.

– Защо искаш да се видиш с него? – пита Форстийд.

„Дали името на Гласингс го е разтревожило?“ – мисли си Партридж.

– Имам някои въпроси за световната история – бързо успява да излъже той. – Би ни помогнало, ако знаем как са действали другите водачи. Не мислите ли?

– Баща ти беше велик водач. Какво повече ти е нужно? – казва Пърди и нервно се усмихва.

На Партридж му се иска да накара Пърди да уреди среща с Гласингс, но не му харесва подозрителния поглед в очите на Форстийд. Затова въздъхва тежко, сякаш е отегчен.

– Още колко такива церемонии ще има? – пита отново той.

Пърди преглежда отново графика си. Набира дати и брои на глас до седем.

– Това е всичко. Общо седем възпоменателни церемонии. Не е зле.

– И след това можем да изкараме новата история – раздялата между теб и Айралийн и новината за новата ти любов, Лайда – казва Хопс. – Ще съобщим за бебето два месеца след това.

„Дали просто няма да продължат да отлагат?“ – безпокои се Партридж.

– Новата история за Лайда ще излезе скоро, нали? След дни, а не след седмици.

– Разбира се – уверява го Хопс.

– Просто излез там, отвън и си кажи репликите, Партридж. Позволи им да засвидетелстват своето уважение – добавя Форстийд.

– Добре, но без Айралийн – предупреждава ги Партридж. – Тя, така или иначе, се нуждае от почивка. Просто я изпратете у дома, ясно ли е?

Той е загрижен за Айралийн. Тя е подложена на голямо напрежение, чувства се наблюдавана под лупа и знае, че ролята ù ще се промени. Партридж я увери, че тя винаги ще има място в живота му като приятел, както и уважавана роля в обществото, но той просто още не знае как ще стоят нещата.

– Все още не можем да обещаем нищо за Айралийн – отвръща Хопс. – Знаеш, че там има много неизвестни фактори.

Той има предвид Мими, вдовицата на баща му и майка на Айралийн, която може да бъде непредсказуема.

– Не можем да бъдем заложници на Мими. Аз съм шефът. – Партридж се изправя и макар че онова, което току-що беше казал, да го кара да се чувства нервен, добавя:

– Този път Айралийн няма да присъства. Ясно ли е? Не искам тя да седи до мен при предаването на живо.

Лайда щеше да гледа, нали? Той си я представя такава, каквато я беше видял последния път. Тя носеше дълга, памучна, бяла нощница. Беше уморена – напоследък не спеше добре, но беше и неспокойна.

– Чувствам се като тигър в клетка – бе му казала тя. – Не зная още колко дълго ще мога да издържа. Кога ще се върнеш?

Той я целуна и отвърна:

– Веднага, щом мога – не можеше да ù обещае нищо, затова добави:

– Точно в момента моят собствен живот не ми принадлежи, но скоро това ще се промени. Това време ще дойде. Обещавам.