Тя се придвижва бързо до следващия прозорец. Вижда няколко непознати за нея животни, заврели муцуните си в тревата, близо до една скалиста издатина.
Чува ботушите на Феделма по стълбището. Преша се обръща и жената се появява пред нея, дишайки тежко.
– Трябва ли да тичаш след мен в твоето състояние? – укорява я Преша.
– А ти трябва ли да тичаш наоколо в твоето състояние? – отвръща ù Феделма. И двете са излезли от главната къща без палта. Феделма притиска силно ръце към гърдите си, върху корема. Вятърът подхваща тънките косми, изплъзнали се от двата остри кока върху главата ù.
– Защо си мислиш, че ми има нещо? – пита Преша. – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут – те са тези, които едва не умряха. Не аз.
– Те са наранени от тръните, но твоят случай е донякъде по-сериозен. При теб е наранено сърцето.
Преша се сепва:
– Не зная за какво говориш.
Но всъщност знае. Болката е вътре в нея като тежък камък, сложен върху гърдите ù. Чувство за вина, загуба и предателство. Тя отива до следващия тесен прозорец и поглежда навън. Вижда само небе, земя и далечни дървета. Един пепелояд пълзи между плътно наредените един до друг камъни. Тя го побутва с върха на пръста си.
– Трябва да се излекуваш отвътре – казва ù Феделма. – Това отнема време.
Очите на Преша са пълни със сълзи. Тежестта е толкова голяма, че ù е трудно да диша. Дробовете ù сякаш ще се пръснат и усеща остра болка в гърдите.
– Кели иска да се срещне с вас днес. С всички вас.
– Защо не ми каза по-рано?
– Не трябваше да ти казвам – въздъхва тя. – Той ще ти помогне, но ще поиска нещо в замяна.
– Какво?
Феделма не отговаря. Тя накланя глава към прозореца. В този миг настъпва тишина. Чуват се само децата, които играят на полето, и вятърът.
– Ето го човека, когото търсиш – казва Феделма и се отдръпва от прозореца. – Ела да видиш.
Преша бързо се приближава.
Брадуел върви надолу по хълма през гъстата трева. Прегърбен е под тежестта на три чифта тежки криле, стигащи чак до петите му. Краищата на крилете се носят след него. Още не е свикнал с тежестта на крилете и острите смени на посоката на вятъра го блъскат силно. Крилете го правят тромав, непохватен и несигурен – прилича на жребче, което се опитва да свикне да се държи на краката си. Винаги верният му Финън го следва. Черната кутия на тялото му е окачена върху тънките му крака със закачени на тях колела, които оставят след себе си тясна ивица сплескана трева.
Тя си спомня спринцовката в треперещата си ръка и как инжектира всяка една от трите малки птици, заровени в гърба му. Той искаше да умре така, както сам реши. Тя го лиши от това. И въпреки това, той е жив. Сърцето в гърдите ù бие като барабан. Каквото и да се случи, тя няма да му се извинява затова, че го е спасила. Не би могла да го направи. И той никога няма да ù прости за това.
Той спира и за момент тя се чуди дали не е усетил погледа ù върху себе си, но не се обръща към нея. Вдига поглед към небето и птиците, които кръжат над главата му. Все още е блед от загубата на кръв, но челюстта му е здраво стисната, а очите твърди като стомана. Поема си дълбоко дъх и гърдите му се разширяват. Докато наблюдава плавния полет на птиците, едно от крилете му потрепва едва доловимо.
Обърни се! Обърни се и ме погледни! – подканя го тя. – Аз съм тук. Но той се прегърбва отново и продължава да върви срещу вятъра.
Понякога се надига в гърлото му. Убива го. Понякога дори отваря устата, сякаш наистина се готви да каже на някого: Убих баща си. Водача, когото обичате – Уилъкс, вашият спасител, убих го . Но след това гърлото му се свива.
Разбира се, не може да каже за това на никого другиго освен на Лайда. След като ù го призна, му олекна, но само за кратко. Вижда я на всеки няколко дни и прекара Бъдни вечер с нея. Оттогава мина почти цял месец. Сутринта на Коледа те се събудиха и си размениха малки подаръци в красивия ù апартамент – онзи, който ù беше уредил на Второ горно ниво. Това беше първото нещо, което направи, когато правомощията на баща му му бяха прехвърлени. Изкара Лайда от медицинския център и сега имаше хора, които да се грижат за нея и за бебето, което растеше в нея. Тяхното бебе.
Изненадан е от това колко оглушително може да звъни една тайна в главата му: Убих го. Обаче това не е просто тайна. Знае го. Това е убийство. Убийството на неговия собствен баща.
Партридж седи в преддверието до главната зала, откъдето чува опечалените, започващи да се изреждат в редица. Те сподавят скръбта си, но доста скоро тя ще се отприщи. С всички тези тела, натъпкани вътре, ще стане шумно и задушно и Партридж ще трябва да приеме съболезнованията им и цялата им извратена обич към баща му.
Читать дальше